|
Очевидно е, че българският футбол от години прилича на спорт за деца с увреждания. Бащите ни, които ни запалиха по любимите отбори, отдавна не се интересуват от българското първенство и интересът им към Левски или лит(*кс-етрополе продължава да съществува по-скоро като скъп спомен от отминали времена, отколкото като реална тръпка и интерес към случващото се по терените днес.
За мнозина, обаче, българското първенство продължава да ангажира време и енергия – не защото са глупаци, които си въобразяват, че качеството на играта по родните стадиони струва и пет стотинки, а защото за тях символите на любимия отбор са по-скъпи от трансферните суми, от букмейкърските залози и от безумните заплати на куклите по терена. Хиляди младежи и зрели мъже продължават да обикалят мизерните поляни, които съмнителни бизнесмени, закопали се в управата на клубовете, наричат футболни игрища – защото за тях легендата, името на отбора, великото вдъхновение от любимия тим са несравними с неспособността на манекените в екипи да отиграят една елементарна топка, да изиграят една тренировка без да са пияни като кирки или просто да обичат цветовете, които защитават.
Феновете на българския футбол заслужават уважение, защото намират сила да подкрепят любимия отбор навсякъде и винаги, събирайки в себе си униженията, на които непрестанно ги подлагат некадърниците в сини и червени екипи, и превръщайки ги в извор на ново вдъхновение за продължаване на борбата.
Изминалата година ще остане като най-висок връх в усилията на футболните мародери, настанили се в родното първенство, да прогонят и последния фен на българския спорт, да заличат имената на големите ни клубове от съзнанието на новите поколения и, ако имат достатъчно късмет, реално да екзекутират поне няколко от най-именитите футболни отбори в нашата история.
На фона на банкрута на лит(*кс-етрополе и спасяването им в последната секунда от отнемане на лиценза им за участие в първенството, на фона на треньора, който са си избрали да ги води към светли бъднини (който за една малка секта „червени” фенове може да е полу-божество, но за останалата част от България е кретена, който първо си вкара автогол на Еврото, а след това препсува цяла България за това, все едно някой от нас е ударил топката с глава в нашата врата срещу испанците), на фона на „интересната” трансферна политика, която осъществиха през лятото (едва ли има отбор в света, който да си въобразява, че като купиш една камара играчи, които сами по себе си са талантливи, но въпреки това са завършили по средата на таблицата, ще станеш шампион – без сериозни суми за истински трансфери), на фона на алкохолните содомии, за които четем през последните месеци (и които последната седмица стигнаха до колянето с нож на две от „звездите” на лит(*кс-етрополе) – къде можем да видим нещо, с което днешният отбор на лит(*кс-етрополе може да накара феновете си да се гордеят?
При „сините” положението е почти идентично. И то във всяко едно отношение. Батков, с неговите велики 12 милиона. Крайно време е мустакатият чичко да разбере, че като си тръгнал да правиш отбор не можеш да оревеш целия свят, че трябва да даваш много пари за него. „Великите” треньорски решения – Кокъла, Кой-знае-откъде-появилият-се-сърбин. Полу-алкохолизиран титулярен състав (който само двете деца-идиотчета от лит(*кс-етрополе карат да изглежда не чак толкова закоравял алкохолно. Не се брой за рецидивиста Рабех – той е цяла алкохолна вселена.). Положението е трагично.
В мрачната като в роман на Питър Строб атмосфера, единственото поле за избиване на напрежението и душевен оргазъм остана Европа. Там двата ни колоса се сгромолясаха с гръм и трясък. Това хвърли в шок както Тодор Батков и „царете на боклука” от „Титан”, които вече усещаха милионите потъващи в джобовете им, но и хилядите фенове, които бяха вече извадили моливите да дописват „великата история” на съответния клуб. Днес всички стоим и гледаме тъпо. И само Тодор Батков гледа тъпо, защото така си гледа. Останалите гледаме тъпо, защото... ни е тъпо. И защото футболистите ни са тъпи. А най-лошото е, че сега цяла Европа знае колко точно сме тъпи.
И все пак най-тъпото дойде най-накрая. След като цялата тъпотия в Лига Европа за Левски и лит(*кс-етрополе завърши. И ако ви се струва, че прекалено много се повтарям, то това е, защото цялата тъпотия се повтаря непрекъснато – от година на година. И само става все по-тъпа.
лит(*кс-етрополе – Рома 0:3. Лацио – Левски 0:1. Край. Това беше. Финито.
Феновете гледаха тъпо ден-два, гризяха моливите, разсъждаваха и след това морето от тъпизми се изля с цялата си мощ. Започна великото оплюване – кой кого е бил с десетия си състав. Ама една точка по малко ли е от три точки? Ама един гол по-малко ли е от 2 гола? Ама 48мо място по-назад ли е от 45то?
Докато за малките дечица по училищните коридори това е нормално – не е нормално, когато подобни тъпотии започнат да се пишат по медиите, да ги говорят журналисти и да се филмират иначе разумни хора. Да – футболът пленява и вдъхновява по начин неповторим, по начин целокупен. Но и в най-голямата емоция трябва да има зрънце разум. Аз бях в Сектор Б на 20 септември. Левски падна с 2:0. На връщане в колата ми беше тежко, мъчно, но бях горд и щастлив, че бях там, че помогнах името на Апостола да не бъде опетнено, че има още хиляди младежи, които са готови да защитават синьото знаме докрай. По радиото говореха за „Казанската афера”, за Батков и Баждеков, но на никой от нас не му пукаше за това, не изживявахме загубата с 2:0, а изживявахме тъгата от това, че правдата е на наша страна, но не сме успели да я защитим, въпреки, че сме се борили достойно. Защото за мен не беше важно дали Рабех ще иде в Рубин или на Сатур. За мен беше болно, че със сините екипи онази вечер излязоха хора, за които името на Апостола не значи нищо. Но ние загубихме. Загубата и болката си беше за нас. Болеше ме и когато паднахме от селския отбор на Сливен с 1:0. Но и тогава горчилката си беше за нас. И много още пъти тази година сърцата на „сините” фенове се свиваха, но вярата и искрата в очите оставаше, защото всички вярвахме в идеала, вярвахме в това, че ЛЕВСКИ Е ВЕЧЕН и, че е наш дълг да вървим по трънливия път без капка страх и без миг колебание.
Затова не разбирам хората, които твърдят, че са фенове на лит(*кс-етрополе, но са неспособни да страдат за отбора си. Хора при които болката от тежкия кръст е немислима и бързат да го хвърлят на чуждия гръб. Не е срамно да паднеш от Рома в Лига Европа. Срамното е да нямаш сили да понесеш разгрома и да мобилизираш сили да го надмогнеш. И аз не говоря за играта на терена, а за борбата в душите на феновете. Загубата от Римляните е само за феновете на лит(*кс-етрополе и те са длъжни да поемат горчилката й. Длъжни са – ако обичат отбора си. Победата на Левски над Лацио е победа за хилядите сини младежи, които смело носеха теглото на отчаянието и емоционалната умора. И тук „червените” нямат какво да коментират.
И понеже претендират, че са „армейци” – добре е да научат някои от основните правила на войната:
Прави са силните. Господстват победителите. Основната цел на войната е на всяка цена да победим, а не да победим по определен начин.
лит(*кс-етрополе не успя да бъде силен, не беше победител. А както казва българският селянин на Анри Пози – Ние загубихме войната. Трябва да плащаме.
Така, че на приятелите от лит(*кс-етрополе мога само да напомня – повече смиреност, момчета. Когато си загубил трябва да имаш доблестта да приемеш последствията. Вие сте последни. Всички са преди вас. А Левски победи Лацио в Рим. Значение има само победата, както споменах, а не победата по определен начин. Затова – напролет цирка в българското първенство продължава. Но в момента е време „червените” да замълчат и да се насладят на горчивия вкус на загубата, а Левски подари на бъдещите поколения още една причина да се гордеят с най-великото име, стряскало цяла империя и вдъхновявало цял един народ!
_________________
Седем метра е вратата - седем гола на чорбата!
|
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
Не са футболистчета 
