40 години дар Божи!
Това е Божидар Искренов
Роден на 1 август 1962г. Юноша на Левски, с чийто отбор старша възраст е шампион на България за 1981г. В първия тим на Левски играе от 1980 до 1989г. – общо 10 сезона. Дебют за Левски – 10.05.1980г. срещу Славия 0:2 (“А”РФГ) Първи гол за Левски – 18.02.1981г. срещу Локомотив (Сф) – 4:1 (1/8-финал за Купата на България). Последен мач за Левски – 28.10.1989г. срещу Сливен 3:2 (“А”РФГ). Последен гол за Левски – 02.09.1989г. срещу Пирин (Бл) 1:1 (“А”РФГ). В Левски: 208 шампионатни мача с 41 гола 40 мача за купата с 12 гола 21 мача в евротурнирите с 2 гола 45 други международни мача с 15 гола 73 други мача с 26 гола Общо 387 мача с 96 гола. Шампион на България – 3 пъти (1984, 1985, 1988) Носител на Купата на България – 3 пъти (1982, 1984, 1986) Други участия: За “А” националния тим – 52 мача с 5 гола За младежкия национален тим – 7 мача След 1989 г. играе в Реал Сарагоса (Испания), Лозанаспорт (Швейцария), Ботем (Пд), лит(*кс-етрополе, Шумен и Септември.
Наскоро четох или слушах някъде, че след като Крис Уодъл напуска Марсилия, негови френски фенове пътуват до Англия, за да наблюдават мачовете му. Някой би казал, че е въпрос на гледна точка, но според мен няма по-голямо признание от това за един футболист. Нещо повече – пред такова специално отношение на публиката всякакви титли, купи и рекорди изглеждат нищожни. Тази любов обаче не се печели с гола амбиция. Тя не се печели дори и с талант и артистичност, макар те да са в основата на интереса и възхищението на запалянковците. За да бъде истински обичан един футболист, той получава това като награда за своята любов не само към футбола, но и към хората, дошли на трибуните – също от любов към тази велика игра. Това е процес на взаимност. “Не знам какъв футболист изобщо може да бъде този, който не си е мечтал да играе в Англия. Защото там публиката е нещо страхотно.” Това каза Божидар Искренов в един разговор между нас преди няколко години, след като се бе завърнал за броени дни от Щатите. Тези две изречения са достатъчно красноречиви за самия него - за футболиста, който в продължение на повече от десетилетие имаше дарбата и привилегията да води публиката след себе си по стадионите. Тези две изречения казват в немалка степен защо той беше наречен Радостта на народа и защо въпреки това напусна родината си, разделяйки се преждевременно с играта на живота си, за която Господ му бе дал изумителен талант. Да, откакто се появи на терена, Искренов бе най-обичаният футболист в България, но (в голяма степен именно поради тази причина) същевремнно той бе и най-малтретираният – не само от “колегите” си на игрището, но и от мнозина “фактори” около него. Тук е мястото да цитирам Манол Манолов, една от най-големите фигури в българския футбол: “Искренов не успя да направи голяма кариера, защото е много честен и прям. И много наивен. Във футбола и в живота успяват други. Божидар е много добро момче. Никому лошо не е направил. От него всички само добро са видели.” Това го казва Симолията – човекът, който като треньор е преживял горчиви разочарования именно заради този футболист на “вечния враг”. И Манолов добавя: “Той беше като Джордж Бест. Как да не съм го искал при мен в лит(*кс-етрополе!” Междувпрочем Симолията навремето е този, който иска и Жоро Соколов да играе в отбора му на “Народна армия”. Паралели между Соколето и Гибона са правени неведнъж. Основанията за това са много. Месеци преди да си отиде от този свят, Жоро Соколов каза,че в българския футбол единствено в лицето на Искренов е виждал играч, подобен на себе си. Ще цитирам думите на проф. Димитър Шойлев, които трябва добре да се запомнят от интересуващите се от футболната история на България: “Жоро Соколов и Божидар Искренов са двамата най-големи таланта на българския спорт.” Ще добавя – и двамата, отказани насила от играта. И тъй като говоря тук за Искренов, макар и четиридесетгодишнината му да не е най-добрия повод за това, мисля, че въпреки всичко е добре да маркирам някои неща, защото уважението изисква и памет: След като вече бе изкарал един полусезон във втородивизионния Септември и непосредствено преди да имигрира за САЩ се оказа, че за 33-годишния Искренов няма място вече не само в Левски и лит(*кс-етрополе, но не го искат – въпреки настойчивото му желание! – нито Стоян Коцев в Славия, нито Радослав Здравков в Локомотив (Сф). И този масов отказ на “футболните хора” от водещите ни клубове да се възползват от услугите на един велик световен играч изглежда още по-абсурден и ужасяващ на фона на тогава вече затъналия в блатото на тоталната посредственост български футбол. А Томас Лафчис, асистиран от Андрей Желязков, е главният виновник Искренов след завръщането си от Швейцария да не заиграе никога повече в Левски, както и да не завърши кариерата си в своя роден тим. Причините за това поведение на “големия” клубен президент са дребнави и жалки. Според мен всичко тръгна от това,че Искренов и Курдов под носа на Лафчис взеха стопанисване на базата в “Драгалевци”, на която око беше хвърлил бившия вратар. Именно за да си отмъсти за това, той предложи на Гиби да го пробва, за да го върне в Левски (все едно да предложат на Марадона на 30 години да го пробват в Бока Хуниорс). По-късно пък бе осуетено в последния момент завръщането на Искренов от Ботев при сините и с “тънката сметка”, че “перспективният” Йотов, за когото Лафчис и Желязков искаха да вземат много пари, може да остане на пейката. За Йотов взеха много пари, само че “брокерите”... Националните селекционери Вуцов и Димитър Пенев също има какво да кажат. Например защо Вуцов през 1989 г. държеше толкова Искренов да играе в квалификационен мач без значение срещу Гърция и по този начин провали трансфера му в Хамбургер, тъй като точно в този момент го очакваха в Германия. Месец по-късно Вуцов елиминира Искренов от националния отбор. А Димитър Пенев би трябвало да каже под чие давление не пусна в игра Искренов в квалификационния мач през 1992 г. срещу Франция на стадион “Васил Левски” – тогава Гибона загрява след почивката в продължение на половин час при резултат 2:0 пред пълните трибуни, които скандираха името му. И под чие давление Пенев, може би и с комерсиални мотиви, впоследствие не взе Искренов в отбора за световните финали в САЩ. Сегашният национален селекционер Пламен Марков, а също и Боби Станков пък биха могли да дадат някакво обяснение защо изгониха Искренов от лит(*кс-етрополе, когато той не само бе най-силният играч в отбора, но и показваше най-зрялата игра изобщо в кариерата си. Гагангелов също може да разкаже защо умишлено не пускаше в игра Гибона след повторното му отиване в лит(*кс-етрополе. Не знам дали на съвестта на Паоло Денучи (който иначе плащаше в Ботев на Искренов може би най-високата тогава заплата за футболист в България) не тежи това, че не го пусна да премине в италианския Сампдория срещу 450 000 долара, а интерес имаше и от страна на Торино. Комунистическият сатрап Милко Балев също може да каже интересни неща, като например защо е наредил да свалят Искренов от самолета преди излитането му с националния отбор. Някои популярни клубни и национални съотборници на Гибона също биха могли да добяват по нещо. А журналистите в своето огромно мнозинство няма нужда да говорят – те никога не са знаели какво всъщност представлява Искренов. Позволих си да направят това не толкова “благозвучно” отклонение, защото всичката тая гнусотия трови целия ни живот. Защото тук трябва да търсим причините Искренов да празнува сега 40-ия си рожден ден далеч от България. Защото Гиби беше не само истински футболен гений (далеч от тъпоумната журналистическа употреба на тази дума), той беше “бялата врана” на българския футбол. Преди да завърша с нещо, което написах за него точно преди пет години, ще добавя само, че Божидар Искренов е не просто моят любимец от детството, юношеството и младостта ми – той е най-вълнуващият футболист, който съм гледал изобщо. Той е и – казвам го категорично, но съвсем спокойно и без емоции – от началото на 80-те години насам най-големият талант в световния футбол след Диего Армандо Марадона. И накрая нещо повече за тези, които не са имали изключителния шанс да наблюдават Божидар Искренов – няколко изречения с надеждата, че те могат малко от малко да им помогнат поне да се докоснат до онова трепетно вълнение, което Гиби излъчваше и предизвикваше с играта си: Божидар Искренов беше поет във футбола. Истински. В пълния смисъл. Гениален, блестящ, оригинален, неповторим, своенравен, изящно виртуозен, фриволен, свободолюбив, щедър, безизкуствен, чувствителен, интуитивен, благороден, жизнерадостен, забавен, изпълнен с почти детска радост и въодушевление. Естествено беше и противоречив – непостоянен, на моменти непукист, небрежен или колеблив. Но винаги чистосърдечен и неподправен, винаги верен на себе си. Той играеше с любов, той играеше от любов, излъчваше любов – към футбола, към публиката, съиграчите си, към света около него. И всичко това, съчетано с необикновения му гений, печелеше сърцата на хилядите по трибуните. Той пълнеше стадионите, той палеше сърцето на публиката! Гиби омагьосваше публиката с неподражаемия си самороден талант: финт, дрибъл, изумителна импровизаторска дарба, абсолютно равностойно и хармонично боравене с двата крака, бързина, комбинативност, виждане на играта, брилянтен пас, борбеност, жар и елегантност. Той бе отдаден изцяло на играта – без резерви, безразсъдно дори, но макар и блестящ индивидуалист – винаги алтруистичен, пораждащ и разкриващ в пълната му сила магнетизма на футбола като несравнимата с никоя друга колективна игра. Да гледаш Божидар, беше наистина естетическо и емоционално преживяване. И духовно. И никакви разкази не могат да възкресят дори частично тази неповторима атмосфера на спектакъла му.
Тодор ЯНАКИЕВ
из сп. "САМО ЛЕВСКИ", бр.7, 2002 г.
_________________ И САМО ЛЕВСКИ, ОБИЧАМЕ ТЕ!
|