http://www.fakel.bg/index.php?t=2388ФЛОРЕНТИНЕЦ
Случи се през лятото на осемдесетте години на миналия век в едно от онези периферни села в които никога нищо не се случваше, а ако се случваше то не бе нещо повече от случващото се в останалите социалистически села на още по-социалистическата ни тогава народна република. Селото се казваше Вълчедръм, бе на двайсетина километра от Лом и от петнайсетина години бе град и общински център, но неговите граждани продължаваха да изхвърлят боклука си на края на селото с каруци и ръчни колички водени от дългогодишния навик и липсата на боклучииски кофи, които бяха намерили за подходящи съдове за складиране на царевица, пшеница, слънчоглед, ечемик, овес, смески и всякаква селскостопанска продукция, вследствие на което изхвърляха боклука си на края на селото с каруци и ръчни колички, напук на близката забранителна табела.
Един ден хлапетата от една от многобройните махали на селото, след като бяха изпотрошили с топките си прозорците и насажденията на гражданите с количките, бяха принудени от тях да си направят футболно игрище далеч от стъклата, посевите, грубите длани и острите ножове на безкомпромисните новограждани. Единственото подходящо място в района бе именно сметището на десния бряг на река Цибрица. Мобилизираха Тимуровската си команда и за един Ленински съботник почистиха и подравниха терена с помоща на част от родителите за ужас на гражданите, някои от които продължаваха да изсипват отпадъците си върху детското игрище, което бе очертано с вар от специалната новоизобретена лейка на лагери, имаше си истински греди в почти реални размери изработени в съседната дърводелна от добър дядо, а майки шивачки му ушиха най-цветните и здрави мрежи от прежда, червен плюш, потници, комбинезони и каквото им попадне. Така за няколко дни хлапета и заразени с детски ентусиазъм родители превърнаха от бившето сметище очарователен стадион, който макар че се намираше в близост до истинския стадион „Златия” бе не само по-красив от него, но си имаше и по-хубаво име, защото малките момчета, които един ден щяха да станат световни шампиони, му дадоха гръмкото име „Уембли”, което изписаха върху бившата забранителна табела забраняваща на гражданите да изхвърлят боклука си на край селото. „Уембли” стана домакин на не една и две оспорвани надпревари с отбори от другите махали, а в по-късен етап и с връстниците от околните села и често можеше да се чуе из селищото от неговите жители как коментират разпалено мачовете на малките, което ги правеше големи, горди и щастливи и с право се чувстваха звезди не по-малки от Искренов, Младенов, Паоло Роси или Платини. Постепенно терена се сдоби и с импровизирана трибуна с камъни, бирени каси, кофи и пънове за сядане и престижен навес от ламарина на колове сътворен от страстни зяпачи.
В един слънчев летен следобед децата забелязаха странен зрител на една от тренировките си по пладне. В малкото селище всички се знаеха и всеки другоселец винаги бе разпознаван и по стар навик гледан с недоверие и подозрителност. Новият зрител бе по-различен от всички останали другоселци стъпвали изобщо в селището и региона досега. Бе брадат и рошав, с моряшка фланелка и бутилка в ръка. Целият бе омазан в разноцветни бои като клоун от цирк, говореше си сам, погледат му блуждаеше по баира над реката, където още можеха да се забележат следите от предишното селище на новогражданите, прогонени преди векове от чумата на отсамния бряг. Не общуваше с никой, разговаряше само със себе си, а смехът му бе толкова мощен и зловещ, че предизвикваше тръпки у момчетата. Освен това си пееше на някакъв неразбираем другоземен език. При една контраатака топката се озова в краката му. Той я пое и закрепи майсторски на ходилото си задържайки я няколко секунди във въздуха. После без да пада я прехвърли на левия си крак и на челото си. След това я пусна по дясната си ръка и я завъртя върху показалеца си, укроти я, задържа я неподвижна на върха на пръста си и рече:
- Светът е кръгъл и се върти. Важното е да го задържиш върху пръста си, след което се изсмя продължително и гръмогласно.
Малките, които неусетно го бяха приближили на безопасно разстояние знаеха отлично, че светът е кръгъл и се върти, но недоумяваха как може човек да го задържи върху пръста си. Гледаха го учудени и смаяни едновременно от думите, футболните достойнства и смеха му. В този момент странника им каза нещо, което нямаше да забравят никога и с което ги спечели завинаги.
- Познавам се лично с Пеле, Еузебио и Гаринча, а с чичо ви Жоро Соколов едно време изебахме всичките курви в родината. С Котков си пиех мастиката, а с Гунди, ееех Гунди... Гундарата ми беше най-добрият приятел. С Алфа Ромеото му бръмчахме из София, Пловдив, Рим, Милано и Флоренция. Докато Гунди скриваше топката на жабарите, които го гледаха с ей такива очи, аз се возех с Алфата из Флоренция като истински пич. Пресичах Сеньорията, паркирах пред Санта Кроче и там в една стара кръчма си пиех водката на спокойствие с Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели и Бартоломео Аманати без никой да ни разпознае. След мача Гунди ме вземаше и се понасяхме по магистралата с двеста към София. Е-е-х, златни времена бяха. Кво знаете вие, пичове такива.
Хлапетата го гледаха с ей такива очи. Не бяха чували изобщо за Флоренция, още по-малко пък за Микеланджело, Леонардо и Макиавели, но бяха изумени от футболните познанства на този странен човек, който се познаваше лично с Пеле, Гаринча, Еузебио и Жоро Соколов, а с Гунди, за когото бяха слушали толкова много и който присъстваше по стените в техните домове, бе истински приятел и даже бе карал Алфата му, онази същата, която се бе разбила преди десетина години на един от завоите на Витиня. За първи път виждаха човек познавал Аспарухов и не вярваха на очите си. Най-малкият малчуган, който на всяка цена искаше да стане като Гунди и който години наред бе приспиван с приказки за синята деветка, на която баба му редовно палеше свещичка пред портрета до иконата на света Богородица и на която редовно оставяше храна на масата на Задушница като на собствен син, се разплака по примера на старите мъже в къщата си, които винаги плачеха като деца, когато си говореха за Гунди. Странника видя сълзите в очите му и впитите зъбки в устните му. Взе го в скута си, положи го върху коляното си, погали го по русия перчем, изтри сълзите му с палец и му рече тихо: „Гунди никога не плачеше!”. После хукна с топката към игрището, където малчуганите изиграха един от най-незабравимите си мачове, в който най-малкия малчуган отбеляза седем гола на най-шарения вратар на планетата.
Когато се прибраха по залез малките с охота разказваха на родителите си за новият си приятел, който познаваше цяла Италия, Пеле, Гаринча, Еузебио, Жоро Соколов и самите Гунди и Котков. Освен това вече знаеха, че са пичове и макар да не знаеха какво значи това, започнаха така да се наричат помежду си. Най-малкият пич не си изяде вечерята и не мигна до заранта. Возеше се на задната седалка на Алфата с четирите деветки. Тя бе с тапицерия от нежна бяла кожа, набираше се бързо, возеше плавно и меко и не друсаше като Москвича на татко му. Препускаха с 200 към Италия и чудния й град. Караше самия Гунди. Перчемът му се вееше под отцепения прозорец, усмивката му озаряваше купето, а белите му зъби блестяха в огледалото за обратно виждане в което му се усмихваше и намигаше свойски. До него се бе облегнал Котков, който обясняваше на Гунди как ще му подава, и как пак ще вкара на италианците с левачката от пряк свободен удар. На задната седалка с бутилка в ръка седеше новият му приятел, който щеше да мине с Алфата по площада на Сеньорията, да паркира пред Санта Кроче и да свирне на Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели и Бартоломео Аманати в чиито шадраван щяха да се изкъпят за изтрезняване в паузата между две напивания, докато българските футболисти побеждават гордо съгражданите им.
- Виде ли бе, пич такъв, я се отпусни, кво си се стегнал, рече му странника и го ръгна закачливо с лакет в ребрата.
Колкото повече приближаваха Флоренция толкова повече сърцето на малкия пич се свиваше. Пред погледите на самите Гунди и Котков щеше да се изправи с детския национален отбор на България срещу италианците, преди мача на мъжете. Двете звезди щяха да присъстват в съблекалнята на разбора преди срещата и през цялото време щяха да гледат в него. Той щеше да слуша внимателно указанията на треньора, а когато наближеше момента щеше да извади от торбичката новите си бутонки, които татко му най-после му взе за рождения ден и щеше бавно и внимателно да притегне дългите им връзки. Гунди щеше да стане от мястото си и с онази само негова усмивка да му подаде малката фланелка с номер девет и с герба отпред. След това щеше да го вземе с дългите си ръце и силно да го притисне в скута си, след което да му каже: „Разкажи им играта, покажи им че си истински българин”. После Котето щеше да го потупа по гърба, да му намигне и да му посочи с поглед терена, подканяйки го да тръгва. Малкият пич щеше да излезе последен без да се обръща, да стъпи първо с левия крак на терена и след като изслуша химна с ръка на сърцето взрян в дълбоките зеници на Гунди, още първата минута да им отбележи чак от центъра и да им покаже, че е истински българин, макар и от село на края на света, след което щеше да се хвърли със спринт в публиката, където Гунди и Котков дълго щяха да го прегръщат и да му се радват.
На следващия ден отиде много преди другите на „Уембли”. Стадионът бе пуст, Цибрица си течеше все така кротко към Дунав, старите баби поливаха край нея градините и бостаните си, а отсреща в полята слънцето златееше в житата на Златията. Малкият пич се разходи сам по терена. Финтира двама италианци и им вкара от центъра. После се затича радостно към Гунди и Котков и точно когато се хвърляше в обятията им, чу гласът на новия си познайник, който си говореше нещо с рибите под отсечения бряг в реката. Малчуганът го приближи, странникът видя червените му от безсъние очи и му каза, че ако е плакал пак за Гунди лично ще му удари два шамара от негово име, защото Гунди никога не плаче. После излезе чисто гол от реката с голям клен в ръцете си, който остави при другите риби в един сак и прикани малкия си приятел да стъпи с него във водата. След това му рече: Кленът е под корените на върбата в подмола. Ще видиш малка дупка в която лежи. Обгради го с ръцете си и постепенно му отнемай пространството. Когато го приближиш действай бързо защото той ще усети, че му се отнема свободата, ще се възпротиви и ще стане хлъзгав и непокорен. Запомни – важно е да му вземеш свободата и да го стиснеш силно. Направиш ли го – твой е! После хвана малкия пич за краката, който след секунди се показа засмян, стискайки силно първата риба в живота си. Вече беше истински мъж. След това странният човек изкорми рибите, изплакна ги във водата и започна да ги яде сурови преглъщайки ги с вода от реката и смеейки се гръмогласно на объркания хлапак, когото изпрати за домати в близките градини.
Когато се върна с урожая малкия пич намери приятеля си все така гол пред един статив до старата топола, върху който беше сложил рамкирано парче плат, което цапаше с всички възможни бои едновременно директно с пръстите си. После отпиваше от мастиката, смееше се силно, бъркаше в боите и продължаваше да маже облизвайки пръстите си. Малкият го гледаше още по-странно объркан от поведението на този все по-странен човек рисуващ с пръсти най-пъстрата картина на света, която не си приличаше по никакъв начин с отсрещния пейзаж, нито с вазите, ябълките и крушите, които рисуваше при другарката Кривошийска в часовете по изобразително изкуство, нито пък приличаше на онези лица, които художникът на селото рисуваше за манифестациите. Малчуганът гледаше объркано и неразбиращо ту в шарената картина, ту в отсрещните поля, които рисувачът също поглеждаше в работата си. Не издържа и го попита какво всъщност рисува. Вместо отговор получаваше все по-зловещ смях. Почувства се пренебрегнат и глупав. Поиска му се да избяга. Странникът видя разочарованието в очите му, перна го с пръст по носа оцветявайки го с червена боя, допи остатъка от бутилката на екс и след като я метна във водата рече:
- Свободата е най-хлъзгавото животно на света! Нея рисувам мойто момче, това е Свободата-а-а-а! След това започна да се смее диво и да повтаря „свободата” като в транс. Малкия пич се изплаши и хукна направо към вкъщи.
Вечерта разбра от татко си, че новият му познайник не бил никакъв бивш спортист, ами някакъв шантав софийски художник, фантазьор и пропаднал пияница, който бе отседнал в дома на Йото Бозаджията, чиято братовчедка бе не по-малко шантава и пияна народна актриса от софийски театър, с която странника съжителстваше. Мълвата за появата му бързо бе обиколила селото, чиито жители с ужас бяха разказали на таткото на малкия пич, че художникът успял за една вечер да изпие три бутилки с мастика, да боядиса една от стените на кръчмата с пръсти и да нарисува със същите пръсти на входа на селсъвета някакъв сатана в униформа, вследствие на което всички бяха започнали да го отбягват с изключение на местните деградати и пияници, които го намираха за готин и слушаха с отворена уста за подвизите по Европа и света на този странен човек, който се бе представял като Джон, Елтън или Сам и чието истинско име никой не знаеше и с когото малкия пич не биваше повече да дружи, ако не искаше татко му да му конфискува завинаги бутонките, топката, колелото и прашката.
Видя го за последен път в събота вечер в градината на ресторант Москва, където трудовите хора се събираха на така нареченото „градинско”, което значеше, че ще се облекат в новите си ризи и ще се отдадат на консумация на кебапчета, ломска бира и коняк под звуците на стария прегракнал оркестър изпълняващ в тяхна чест старите си градски шлагери или хитовете на Емил Димитров, Кичка Бодурова и Христо Кидиков. Беше седнал на масата на деградатите, които го зяпаха все така учудено, докато смехът му надвикваше оркестъра. Зяпаха го тайно и явно и всички трудови хора, които го коментираха с покруса или му се надсмивака твърдейки че е луд, шантав и ненормален пияница и пропаднал алкохолик. Странникът не им обръщаше никакво внимание, а още по-увлекателно разказваше на сътрапезниците си своите подвизи. Малкото момче го беше яд на всичките трудови хора, които се присмиваха и гавреха с величествения му приятел и съжали, че сега не е седнал до него за да си пътуват с Гунди и Котето към Флоренция далеч от очите и устите на тези нищо неразбиращи лоши възрастни хора.
В този миг се случи нещо незабравимо. До масата на чудния странник се появих трима милиционери в униформи, които го подканиха да тръгне с тях. Брадатият странник с моряшката фланелка стана, положи червена петолевка върху салфетката пред себе си на която бе изрисувал лика на най-дебелата сервитьорка на света. После изсипа бирата си на екс, смигна на малкия си приятел и счупи бутилката в краката на милиционерите, които му сложиха белезниците и отведоха в неизвестна посока под аплодисментите на трудовите хора. Малкият му приятел искаше да скочи и да повали с малките си юмруци лошите милиционери, да освободи приятеля си и да се понесе бързо с него към Флоренция, където пред Санта Кроче ги чакаха Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели, Бартоломео Аманати, Гунди и Котков.
Повече никой никога не видя чудния странник в селото, нито пък някой обърна внимание на отсъствието му. Цибрица все така кротко си течеше към Дунав, бабите поливаха градините и бостаните си, слънцето си златееше в Златията, а децата все така бясно гонеха топката на „Уембли”. Единствено на малкият пич му се струваше, че пейзажът отсреща вече не е същият.
Години по-късно, когато нищо вече не беше същото, малкият пич се бе простил с мечтата си да стане на всяка цена като Гунди и бе станал голям пич и студент по политически науки твърдо решен да завърти и задържи света на пръста си и да овладее хлъзгавата свобода с ръцете си. Често отскачаше до художествената галерия на улица „Шипка”, където тайно се надяваше да зърне някогашния си познайник, за когото отдавна знаеше, че не е никакъв Елтън, нито Джон, още по-малко пък Сам, а е Генко и е един от най-добрите български художници.
Видя го един ден сам на масите отвън в кафенето на художниците. Нямаше как да не го разпознае. Беше си същият – все така брадат и омазан, може би само малко по-тъжен и дрипав. Беше облегнал огромно чисто платно на колоната до себе си. Бездомно куче се умилкваше в краката му. Погледът му блуждаеше някъде в отсрещното в онези само негови си пейзажи. Сърцето на големия пич затуптя силно като на малкия пич някога, когато чу за първи път разказите за Гунди, когато улови първия си клен, когато летеше в Алфата по магистралата или когато се изплаши от свободата. Чу плътните удари по топката, детската глъч на отдавна заритият с боклуци Уембли, долови шума на реката, песента на тополите и смехът на чудния си приятел. Очите му се насълзиха и без да крие вадичките се спря до странния си приятел. Той излезе от пейзажа си, погледна го и с едва доловима усмивка рече:
- Къде си бе, пич такъв, леле колко си пораснал!
После го прикани да седне и го разпита за всичките останали пичове и познати хора в селището, чиито обитатели, улици и местности помнеше най-дословно. Натъжи се единствено когато разбра, че някогашната му спътница в живота, която той много обичаше, е починала в едно от напиванията си. Малкият пич го излъга, че никак не се е мъчила. Стареца изтри мътните си очи с дълбока въздишка и го изпрати да му вземе черен пастел и бял лист хартия. Когато се върна с покупките старецът ги взе и му каза: „Сега рисувам кучета, но теб ще те направя като човек, щото си мой пич, нищо че не харесвам политическите науки дето си захванал при положение, че има толкова много други науки на света. Ще те направя като жив да имаш спомен от бате си Генко. Сега с пастелчето, а утре ела в ателието ми в Красна поляна да те запозная с кучетата и да ти подаря едно масло да си имаш от мен, че вече ми омръзна тука”. После хвана с изкривения си палец пастела и взирайки се в малкия пич започна да нанася образа върху листа.
Настана суматоха. Всички художници и посетители се скупчиха около него с коментарите си. Старецът започна да се смее гръмко, както навремето край реката. После добави още по-гръмко към зяпачите: Гледайте и се учете, кучета некадърни, и отново се разля в смеха и рисунката си. Зяпачите не му се сърдеха, а цъкаха с език и му се възхищаваха. Само малкият пич не разбираше защо на листа не се появява неговото лице, а някаква бледа прилика, рошава, сбръчкана и неугледна като самия художник, а в същото време зяпачите твърдяха, че го е „хванал”. Маестрото бе усетил недоумението му и рече: спокойно, след двадесет години ще си точно такъв, след което се отдаде самодоволно на смеха си под аплодисментите на околните зяпачи. После стана бавно, стисна силно ръката на малкия пич и след като го покани още веднъж да посети ателието му грабна платното си и пое величествено в компанията на кучето си към залязващото слънце.
Малкият пич никога не посети ателието му, защото знаеше от трудовите хора, че не бива просто така да се вземат подаръци пък било то и от пропаднал шантав пияница. Години по-късно шантавият пияница почина и малкият пич дълго страда като за близък роднина. Не след дълго, при ремонта на апартамента му, изчезна и генковият портрет на който малкият някога пич все повече заприличваше.
и още от същия автор -
http://www.fakel.bg/index.php?t=2388