Първият ми мач е някакъв на Националния стадион, май Левски - Славия, началото на 90-те, когато дядо ми ме е завел. Иначе, първият мач, на който съзнателно съм отишъл, е Левски - Славия Прага, изгледан във "В". Като за първи мач няма как да не опиша случващото се по трибуните - по едно време някакви ленти се спуснаха отгоре (подобно на мача на националите с Андора след ремонта на Националния), гледаш навсякъде синьо-бяло или бяло-зелено-червено, ебати феерията, ебати чудото...
И по едно време се запалиха бенгалските огньове във формата на "Л", които просто тотално ми взеха акъла тогава.
На връщане след мача в тролея слушам как един човек започна "някакво" стихотворение, от което запомних само някакви отделни части - "България има богатства... само един - Левски, футболен тим..." и немея, всяка следваща строфа добавя все повече мощ в това стихотворение и се чудя как така го е запомнил цялото...
Ама явно не съм бил сам туристче, тъй като само още 2-3-ма души от претъпкан тролей му подгласяха.
От тогава това ми е и любимото скандиране/песен.
След тоя мач почнах да ходя с приятели, които едвам ги навивах, понеже не ми се ходеше сам, а и те не бяха особено запалени. Естествено, бях си лудо левскарче и дотогава, макар и само ТВ-фен.
От 1994 следях да си записвам подробно всички резултати от мачовете на клуба, не изпусках и мач по телевизора, макар че не осъзнавах много-много съперниците и най-ранните ми спомени са с Локомотив от Беларус (дето ги опукахме 8:1 тук), Хайдук и Брьондби.
Първото ми дерби е на 11 септември 2005. И никога няма да го забравя. Отначало останах малко учуден защо куките толкова усърдно ме проверяват на входа
, но като се качвах по стълбите към сектора и пред очите ми се разкри най-невероятната картина... Отдолу се вееха 6-7 големи знамена, отделни хора вееха и някакви по-малки, размахваха се шалове във въздуха, ехтеше "Само Левски але, але, але"; аз само стоя с отворена уста и не мога да повярвам. Чувството беше невероятно, все едно тези хора не бяха там, за да подкрепят отбора си, ами отиваха на битка. Целият сектор ехтеше в едно като църковен хор, когато успях да се поокопитя се включих и аз мощно в песните.
Това чувство го изпитах отново само и единствено срещу Лацио в София, когато поради определени обстоятелства бях в А. След четвъртия гол на жабарите, след опита на стюардите да свалят плаката срещу Батков, всички се бяха изправили на крака върху седалките и пееха мощно каквото им дойде отвътре.
Е, вярно, че половината бяха псувни срещу Батков
, ама като ги изключим тях, останалото просто... можеш да го изживееш само и единствено на Герена, на никой друг стадион в света.
А основната причина да стъпя толкова късно на стадиона (15-годишен) е главно мнението на родителите за случващото се по стадионите, като съвсем съзнателно ме насочваха към чуждестранния футбол. И не е като да не са имали право, просто като си спомня 2007-ма... Гостуването в Стара Загора, когато куките ни гонеха из чуждия град да ни бият като кучета, а някои отнесоха и измислени забрани. Ловеч през декември 2006-та, когато ПСО-то (или там както се водят) си връщаха за мача със Сиони, момичетата от Варна, които бяха заклещени при куките и изкъртената ограда, за да се измъкнат...
Ебати и откровението, Миглена Ангелова направо да ми завиди.
Но се радвам, че дори и за краткия ми престой в Сектор Б дадох всичко от себе си, което можах. Надявам се, че някой ден ще мога да се завърна отново там и пак да изпитам тръпката, която изпитах, стъпвайки за първи път на стадиона.
Само Левски!