...ако някога и аз напиша книга, тя ще започва по същия начин...
"Левски, Оле, Оле-оле-оле!" В класната стая на централно столично училище, по време на междучасието, няколко чина пред мен, съученикът ми Иван развяваше с двете си ръце шал на равномерни бели и тъмносини раета. Предстоеше час по руски език при другарката николова, дърта и съсухрена кокалеста и костелива комунистка с прическа на ритана зелка, специализирала в москва, ленинград и разни други такива коптори в "империята на злото - ссср"–, която същевременно ни се явяваше и класна. - "Клас стани, клас мирно!" - "Иване, намираш се в класната стая, а не на стадиона, освен това такъв отбор "Левски" няма, има "Витоша"!" – "каква витоша ма?", "ти луда ли си?", Това е ЛЕВСКИ!" - над 2/3ти от класа беше наскачал, повечето прави, ядосани крещяха един през друг и почти всички в яростта си за пръв път се обръщаха към учител на "ТИ" и "МА"... и това си беше просто спонтанна реакция на децата. Излишно е да споменавам, че огромна част от класа бяхме все Левскари, имаше разбира се и няколко чорбари (при съотношение горе долу 4 към 1) и даже един Локомотивец така колкото за цвят. По правило всеки, който беше къдрав, рижав, кривоглед, разноглед, с едното ухо по-голямо от другото, с неправилна форма на главата или просто непропорционално несъразмерна спрямо тялото му - беше чорбар. Такива бяха те тогава - рожби на инцеста и кръвосмешението или в другия случай просто плачевният резултат в следствие на съвокупляването на уродливите им родители... а после ония от Перник били орки... Също така за някои от тях родителите ни предупреждаваха "недей да дружиш с еди кой си, понеже родителите му са партийци и той веднага ще им каже какво сте си говорили и може да навлечеш огромни неприятности на цялото семейство". В такива времена живеехме, а само след броени дни предстоеше "Мачът". – "Иване, след часът в учителската стая!" Обичах футболната игра, обичах Левски, вече бях гледал първия мач (в който паднахме с 2:0) по телевизията, а сега предстоеше реванша. Резервният ни вратар Владо Делчев го осакатиха в този първи мач при 0:0 на чужд терен, на негово място влезе титуляра Михайлов, който също беше контузен (а по онова време дори на снимката на календара нямахме трети вратар) и ония педераси ни биха с 2:0. "Няма проблеми - щом Гибона ще играе - биеме ги 3:0 и готово!"- мислех си аз. Божидар Искренов - Гибона беше моят идол, издигнат на пиетдестал със статута на полу-Бог ако не и направо Бог и в редките случаи когато Левски паднеше питах дядо ми: - "Искренов игра ли?" - "Игра..." -"Е как тогава сме паднали?" - детският ми акъл не можеше да проумее как е възможно такова нещо. Вуйчо ми беше от тогавашните "тарикати" и "гъзари" - разбирайте такъв, който понякога има някакви долари, притежава касетофони и магнетофони от японски марки, носи дънки и маратонки, пуши вносни цигари и пие корекомско уиски, слуша западна музика. Караше ме да обещая да съм послушен и ме питаше: -"С кой от футболистите на Левски искаш да те запозная?" Аз разбира се исках с всички, но започвах да изреждам по приоритети: -"Искренов, Наско Сираков..." -"Най-близък съм с Краси Коев и Кокала Джеймс, Гибона също ми е партия, познавам се и с вратаря Михайлов - това може да се уреди ако слушаш, но с Наско Сираков не се познаваме" -"Ами стани приятел и с Наско Сираков бе вуйчо!" - всичко ми изглеждаше толкова просто и лесно в детската главичка. Не че който и да е от другите не ми стигаше - та това бяха Футболисти на Левски! Идоли! Кумири! Полубогове! Или направо да си го кажеме - Богове! Сини Богове както по-късно разбрах че се пее в една песен, но ще стигнем и до там. Известно време по-късно, пак докато съм бил на училище, у нас звъннал звънеца, баба ми отишла да отвори вратата, изгледала от долу до горе Младежът, който стоял и търсел вуйчо ми, разбира се не го харесала както и всичките негови приятели и му се развикала: -"Какво искаш ти от сина ми бе, гамен, с такива като тебе дето дружи и го разваляте, я да се махаш от тука и да не съм те видяла повече!" Дядо ми бил зад нея и като видял кой търси вуйчо ми започнал да я дърпа назад и да и обяснява: – "Ти знаеш ли кой е това бе, футболиста Искренов, Гибона" а тя си нареждала: - "Не ме интересува кой е, да се маха от тук, сина ми все с такива гамени като този дружи итн итн." Сега съм сигурен че Гибона, моят идол и кумир със статут на Бог е приел с насмешка цялата тази ситуация и гаранция още в момента го е напушвал смех и едва се е сдържал и като е слизал надолу по стълбите сигурно яко се е хилил. Прибрах се от училище, дядо ми веднага ми разказа какво е станало... Не можех да повярвам - веднага нападнах баба ми и я нарекох директно с всички мръсни думи и псувни, които бях научил и знаех какво означават, както и с тези, чието значение не ми беше ясно, но знаех че и те са някакви обиди. Баща ми пък такъв шамар ми отвъртя че... но това е друга тема. Гиби, ако някога прочетеш това - ако можеш прости и за невежеството и глупостта на тази стара жена, тя не е знаела какво прави, защото аз до смъртта и не можах да и простя за това. Иван излезе от учителската стая, изобщо не го питахме какво му е пищяла ританата зелка другарката николова, а направо заваляха един през друг другите въпроси: -"Какъв е тоя шал?" -"Всички Левскари ходят с такива шалове" –"Какво значи това "Левски Оле" дето го викаше?" -"Така вика агитката на Левски на мачовете" -"Какво е това "Агитка"?" -"Това са тези, които ходят в "Сектор Б" зад вратата, развяват такива шалове, викат "Левски Оле" и разни други работи, пеят песни за Левски и подкрепят отбора. Най-изкуфелите се събират под таблото в Сектор Б." -"А чорбата имат ли и те агитка и такива шалове?" -"Имат, но са много по-малко от нас, те ходят в отсрещния сектор Г, обаче се завират в ъгъла до сектор В и понеже са малко и не могат да си запълнят сектора, от казармите докарват войници за да не е толкова празно. Имат и те такива шалове, червено бели, но Левскарите ги бият, взимат им ги и ги късат, след което ги закачат по дърветата. На това му се вика "наказване" на шалове." Оказа се че баща му на Иван му е купил шала, а той сам няколко пъти е ходил на мач на Левски в агитката. Наближаваше деня на мача, и почти всички Левскари от класа, плюс разни от другите класове решихме заедно да идеме на мача. Даже трима от по-нормалните чорбари (разбирайте тези от тях които бяха обикновени деца като нас, а не тези с които не беше целесъобразно да дружиме, понеже родителите им са партийци или военни) решиха и те да дойдат с нас и да викат за Левски. Дори единият от тях се зарече, че ако ги биеме с 3:0 и ги отстраниме - ще стане Левскар! А противника беше испанския Реал Сарагоса в среща реванш от 1/4 финалите за Купата на Носителите на национални Купи КНК. Купихме си билети. За Сектор Б. В агитката. Влязохме на стадиона през 7-ми вход, точно под таблото, там, където са "най-изкуфелите". Не знам сега как е по статистика, бях малък и сигурно не мога да преценя, бил съм и на мачовете с Глазгоу Рейнджърс и Вердер (Ливърпул, Челси и Барселона не ги броя, защото те са след реконструкцията на Националния стадион, който вече е с по-малък капацитет) не знам как е по официална статистика, но мачът с Реал Сарагоса за мен беше сигурно най-посетеният на който съм бил. За това само ще приложа един смехотворен факт. Бяхме в Сектор Б на горните редове под таблото, там при най-изкуфелите. По онова време Стадион "Васил Левски" още беше с онези кафявите бакелитени седалки. По онова време мачовете в агитката се гледаха главно от седнало положение, песните се пееха докато си седнал и се ставаше прав само при гол, голово положение или просто когато куфеехме. На една седалка на нашия ред някой бе лепнал една доста гнойна и гнусна синузитна храчка. Някои от нас започнаха на майтап да прибутват един от дошлите с нас чорбари към седалката с храчката, така че чорбара да седне на нея. Както го бутахме чорбара натам, няма и една минута, поглеждам къде е седалката с храчката, а тя - на около 10 седалки от нас. Прииждащата тълпа ни беше избутала. Стадиона беше препълнен, даже и отсрещния сектор Г, където по принцип се били събирали чорбарите беше пълен с Левскари, които развяваха синьо бели шалове и пееха и скандираха с нас. "Е-Е-Е-Е, СИНИ БОГОВЕ, ЦЯЛАТА ЗЕМЯ, ПРЕД ВАС НА КОЛЕНЕ" Не знам колко пъти я изпяхме тази песен, дори и когато вече падахме, отново с 2:0 и в срещата реванш. Освен шала на Иван, който когато пеехме "Сини Богове" го държаха поне 3-4 деца, едно момче от съседния клас и по-малкият му брат бяха дошли и те с шалове - пак тъмносиньо и бяло, но приличаха на домашно изплетени и много, ама мнооого дълги, сигурно по над 2 метра. поне по 7-8 келеша се бяха наредили под всеки от шаловете на двамата братя. Кой с две ръце, кой успял да хване с една ръка края на шала, но важното и той да го развява. Дори и тримата чорбари, които бяхме взели с нас пееха и развяваха шаловете. Куфееха с нас. "Ееее, Сини Богове..." Паднахме и отпаднахме, а единия чорбар така и не стана Левскар. Беше ми много гадно, но вече знаех! Бях решил! През следващата седмица случайно видях на една улична будка в квартала, където се продаваха зарчета за табла, конци и игли за шиене, джобни огледалца, Несесърдичовечета и всякакви такива джунджурии закачени два шала. Единия синьо бял на Левски и един чорбарски. Бяха от дългите - тоест от тези по 9 лева, късите бяха по 4. Бях се осведомил за цените, както и за това че рядко се намират, бързо свършват и после ги няма, защото са дефицитна стока. Прибрах се у нас, молих се, обещавах да съм послушен, да си уча уроците и какво ли не, само и само да ми купят шала. Защото ако се свършат - няма от къде, а не се знае кога пак ще пуснат. Е, купиха ми го, а аз бях на седмото небе от щастие. В интерес на истината чорбарския шал доста дълго време остана да се продава там, към него нямаше интерес, не и в този квартал. Следващия мач беше пак на "Васил Левски" срещу Локо София. Бяхме пак в Сектор Б, под таблото, влязохме през 7-ми вход. Само трима, аз, Иван и още един съученик. Три деца с два шала. Иван понеже беше по-грамаден от нас развяваше сам своя шал, а аз благородно отстъпвах половината от моя на другото момче, да може и той да куфее с него. Бях отишъл на мача с едно ярко червено яке, ама толкова червено - досущ като фланелките на чорбарите. Такова са ми купили нашите, много ми е разбирала главата тогава, все още бях толкова малък, че носех каквото ми купят, без да имам претенции" –"Ей, чорбар!" Някакви големи батковци от агитката на Левски визираха мен, въпреки че синьо белия шал ясно се виждаше на врата ми. Обаче това "Ей чорбар" беше казано без никаква злоба, виждаше се насмешката в очите им и че ме бъзикат заради червеното яке. Даже един от тях бащински сложи ръка на рамото ми и ми обясни че не е хубаво да ходя облечен с този цвят. След мача се прибрах у нас и казах на нашите, че това яке вече не го искам и да ми купят ново, ама синьо. А те като ревнаха "Миналата седмица шал, тази ново яке, прави си сметката, да ни разориш ли искаш?". Отказаха да ми купят ново синьо яке, но вуйчо ми, който така и не ме запозна с Гибона, явно дочул разговорът ни, бръкнал в къшетата с доларите и се върна от Кореком със синьо яке за мен. И не само синьо, ами на всичкото отгоре и дънково! Полека започвах да приличам на един от агитката. От агитката на Левски! "Е-Е-Е-Е, СИНИ БОГОВЕ, ЦЯЛАТА ЗЕМЯ, ПРЕД ВАС НА КОЛЕНЕ!" Класната стая кънтеше от тази песен, сигурно в цялото училище сме се чували, а денят беше най-обикновен никакъв делничен ден, да кажеме примерно Вторник. Обаче наближаваше уикенда, а този уикенд предстоеше да играеме с чорбата. "Е-Е-Е-Е, СИНИ БОГОВЕ, ЦЯЛАТА ЗЕМЯ, ПРЕД ВАС НА КОЛЕНЕ!" По-голямата част от класа пееше, а чорбарите гледаха смутено в земята и никой от тях не си и помисляше да грухти там нещо си. –"Клас стани, клас мирно!" другарката николова с прическата на ритана зелка със сигурност беше чула какво се пее, та то цялото училище кънтеше, даже се чуваше как и от другите класни стаи Левскарчетата се включват в нашата песен. И тогава вместо "мирно" - по-голямата част от класа се изправи: "КОЙ НЕ СКАЧА И НЕ ПЕЕ - ТОЙ ЗА ЛЕВСКИ НЕ МИЛЕЕ!" Във въздуха се развяваха над десет синьо бели шалчета, няколко от тях дори от момичетата. На другарката николова (НА КАФЕВО куpв0, смърт!) направо НЕ И СЕ ВЕРВАШЕ, не знам дали някое вратарче е умирало наскоро, но другарката николова, ако е пукнала вече (доста вероятно) - с удоволствие бих я изровил от миризливия и гроб и резко бих и се изcpaл на путкaтa! Амин!
|