Спас Тодоров, Милко Стефанов
Георги Аспарухов
Съдържание
Встъпление
Едно обикновено момче
Като дете - юноша, като юноша - мъж
Стълбата става все по-висока
Отново със синия цвят на родното гнездо
Гол след гол, връх след връх
"Твори, измисляй, опитвай!"
С националния герб на фланелката
Славата не го измени
Бич и съдба
Извън футболното поле
Комсомолец, комунист, верен син на родината
Последен гол, последен мач
В утрото на 30 юни 1971 г.
Послеслов
Другите за него
Състезателен дневник
Отличия
* * *
Името на Георги Аспарухов стои в челната ранглиста на спортистите на социалистическа България, на онези наши обаятелни личности, които с високото си майсторство и нравствени добродетели, гражданското си поведение и непрекъснатия стремеж към съвършенство бяха и са пример за подражание.
Този документален очерк е посветен на големия футболист, с когото са свързани едни от най-ярките ни успехи на футболното поле в нашето победно социалистическо тридесетилетие, рожба на което е и Георги Аспарухов. Авторите не се увличат в художествено повествование, а от личните си контакти със спортиста приживе, от непосредствените наблюдения и впечатления, от разкази и спомени на негови близки, на негови треньори и другари ни повеждат по жизнения му път, разкриват ни онези черти на своя герой, които са и черти на съвременната наша младеж - трудолюбие, високи пориви, патриотизъм, скромност. Живо и увлекателно са предадени случки и събития, които наред с образа на Аспарухов, възкресяват и вълнуващите мигове от един победоносен период в летописите на родния футбол, в който особено ярко се откроява присъствието и на незабравимия Гунди.
Книгата ще задоволи вкуса и интересите на широк кръг читатели.
(c) Спас Тодоров, Милко Стефанов
c/o Jusauthor, Sofia, 1978
796,799
Встъпление
Георги Аспарухов - големият футболист, който привличаше хората на стадионите с великолепните си технически изпълнения, с високото си спортно майсторство - вече дълго време не е между нас. И по-точно - от оня юнски ден на 1971 година, когато при автомобилна катастрофа загина в разцвета на своя живот с приятеля, другаря и съотборника си Никола Котков - друга ярка фигура в нашия футбол.
Годините се нижат, но тези, които са се наслаждавали на играта му, няма да го забравят.
Пристъпихме към написването на тези редове с голямо вълнение и... боязън. С вълнение, защото човек наистина не може да го избегне, когато се заеме да пише за футболист като Георги Аспарухов, когото всички ласкаво наричаха Гунди. И с боязън, защото наистина не е лесно да се пише за такава обаятелна личност и голям спортист.
Придържали сме се строго към фактите. Давали сме си сметка, че написаното не трябва да звучи като "едноминутно мълчание", нито пък да се приема като паметник за Гунди. Още повече, че той беше един обикновен, весел и жизнерадостен момък, който никак, повярвайте ни, никак не обичаше тъжните неща... Скромният ни труд си поставя за задача да разкрие по-всестранно живота на големия футболист, който сме имали. И заедно с това добрият спортист да послужи като пример за подражание, а неговото умение - като основа за изграждане на висок критерий за майсторство, по което да мерим и сега, и в бъдеще класата на тези, които останаха и ще дойдат след Гунди.
Футболът е колективна игра. Но такава, в която най-ярко може да се прояви талантът на отделния изпълнител. Добре го беше казал в една своя статия големият съветски поет Евтушенко: "Футболът се мени като всичко на света, но той живее по законите на изкуството, а не по законите на технологията и във футбола индивидуалният талант е решаващ компонент, макар взет, разбира се, в колективни съчетания ... Нима колективизмът отменя личността...*" И си мислим, че в сегашния период от развитието на родния футбол, за да се избегне "потискащата заплаха на безличието" (цитатът е пак на Евтушенко, му е нужен може би както никога досега един нов Гунди и още други като него.
Всичко, свързано с живота, поведението и състезателния път на Георги Аспарухов, с основание дава право да виждаме в него събирателен образ на спортиста на днешна, социалистическа България: умен, талантлив, трудолюбив, идейно убеден, всеотдаен, скромен, физически съвършен атлет, обичан и уважаван, дал всичко, на което е способен, за спортната слава на скъпото отечество.
С такова разбиране пристъпваме към нашия документален разказ.
Авторите
Едно обикновено момче...
Онова, което сега е останало от него, е вече само споменът.
Стане ли дума за този наш футболист, непременно ще се намери някой да въздъхне и да разкаже за някой негов гол, за някой финт, за някоя преживелица с високото чернооко момче. Играчите от неговото поколение, които и да са те, завинаги са запазили в паметта си поне една случка, свързана с него - и то такава, която не се забравя цял живот. Ние може би сме по-богати в това отношение. Като журналисти сме съхранили и голям брой архивни материали и много снимки.
Какви ли не моменти са запечатали те! Веднъж ще го видим излетял с цял метър по-високо над скочилите срещу него защитници, друг път ще ни се представи в мигновението на удара, от който е последвал гол. Или ще застане пред нас, вдигнал ръце засмян, щастлив от победата. Стотици и стотици снимки имаме от него.
... Когато в един хубав ден пред треньора Коце Георгиев довеждат един източен малчуган и му казват да изпробва това момче, той решава да го подложи на тест. Не може кой и да е да играе футбол, па дори и в детски отбор! Упражненията са за водене на топка, за удари във вратата, за двигателни способности - за да се реши въпросът, има ли смисъл това момче да учи футбол или не. Бащата на момчето, бай Аспарух Рангелов, стоял настрани и се притеснявал, че изпитът трае толкова дълго. Но накрая треньорът дошъл при него и му казал:
- Какво да го учим! Това дете е роден футболист.
Тези думи може да звучат пресилено. Известно е, че талантът подлежи на развитие, че ролята на труда е огромна, че има своеобразно футболно образование, което трае с години. Но вярно е също, че талантът - тази щедрост на природата - е същевременно и нейна рядка прищявка. Той трябва и навреме да се открие, да се отвори пред него пътят. В това отношение 6-7-годишният Георги беше щастлив.
... Поляната на Редута край София беше дълго време през годината покрита с трева. Здрави и пъргави момчета в махалата - колкото щеш! Липсваше само топката - това са годините след войната, когато не само кожените топки бяха проблем... В замяна на това в едноетажната схлупена къщурка на семейство Рангелови, където на 4 май 1943 г. се беше родил врещящият ден и нощ Гошко, имаше една баба. И както за всички баби, така и за нея внучето беше целият й свят. Та тя, баба Иванка, умееше, освен всичко останало, да шие и парцалени топки. Тези натъпкани с кълчища, дреб и с какво ли не още кълба поведоха детето към приказния свят на футбола. Майката на Аспарухов, Мария (вече също покойница), по-късно си спомня:
- Всяка вечер, като се върнеше в къщи от поляната, ще се завърти около баба си за нова топка. Все се късаха пустите му парцали, все му ги крадяха. Баба му уж се сърди, ама преди да си легне, пак вземаше губерката с дебелия конец...
Пък и гальовно е било момченцето. Заради тази топка са му прощавали много неща.
... На махленската поляна - тази за времето най-велика спортна забавачница и начално школо - незабелязано започва да се откроява онова футболно умение, което сетне ще се превърне в синоним на висока класа. Впрочем във футболна Бразилия специалистите твърдят, че основното майсторство се придобива веднъж завинаги в детските квартални отбори. И те пишат за своеобразния дриблинг на Гаринча, с който той е удивлявал още на седемгодишна възраст; за тактическия поглед на Пеле, когато е ритал топката в родното си село; на "падащия лист" на Диди, с който той е бележел голове в мачовете между най-малките. Сега, когато разказваме за детските години на Гунди и когато сме разговаряли с десетки хора, които са го познавали оттогава, сериозно си мислим, че бразилците имат право. Малкият Георги Аспарухов прави впечатление с онова, което футболистите наричат "да бъдеш на ти" с топката. Изумява с всеотдайността си в играта. И с това, че всичко му се удава. И с една особена важна черта в характера - постоянството.
Тази любов и към футбола идва от сърцето на бащата, който не пропуска нито един случай, за да хване за ръка малчугана и да го настани до себе си на трибуната.
@8
- Водех го на всички мачове още от най-ранната му възраст. Все му сочех техничните играчи, все го карах да се вглежда в "звездите". И като се върнеше у дома, с часове се мъчеше в махленската игра да направи нещо от онова, което е видял. Додето не капне от умора, топката не падаше от крака му.
А е имало и какво да гледа и от кого да се учи тогава малкият футболист. На преден план бяха такива великолепни лектори по майсторство като Гацо Панайотов, Ив. Колев, Кр. Янев от ЦДНА, В. Спасов и Г. Кардашев от "Левски", като Д. Ташков от "Славия"... По-късно, в годините на своята слава Аспарухов никога нямаше да измени отговора на въпроса за неговия кумир в тази детска възраст: "Играта на Гацо Панайотов!" - отсичаше без колебание той. А Панайотов беше централен нападател...
И затова може би някак странно му бе, че след "приемния изпит" го поставиха в защитата. Вероятно ръстът му диктуваше това решение на треньорите или пък този отскок и този замах с главата... А него го е теглело напред, не се сдържал, когато зърне пред себе си коридор - втурвал се е като хала, бележел и голове.
- Биеше всички дузпи - казва Михаил Цветков, тогавашен председател на комисията за деца и юноши при дружеството. - И нямаше грешка! С Коце Георгиев виждахме, че по му приляга да е нападател, но тогава с номер девет играеше друго момче - Крум Миланов, - та Гошко трябваше да носи номер пет.
Ах, как му се щеше да бъде най-отпред! Но не споделяше това гласно, не го изразяваше и с поведението си на терена. Всичко му идеше отръки. Играеше със страст и неподправено увлечение, упорито усвояваше онова, което му се покаже в тренировките или което му подсказваше състезанието. Не се искаше кой знае колко труд, за да му се внуши този или онзи финт, тоя или оня прийом, тази или онази тактическа задача. Момчето ги усвояваше бързо и точно, сам влагаше нещо от себе си.
Заредиха се тренировки, дойдоха и мачове - истинските, ония с кожената топка, която трябва да направиш послушна. "Левски" печелеше първенствата на децата, побеждаваше в турнири. На срещите започна да се стича много народ - вече се носеше мълвата за "голямата фигура" в редиците на най-младите. Така, както няколко години преди това Христо Илиев, Котков, Якимов привличаха с вроденото си дарование зрителите на стадиона ... Тогава в състава бяха още и Бисер Михайлов, Иван Здравков, Георги Соколов, Александър Манолов. Към тях се присъедини и Янко Кирилов. Аспарухов се открояваше над всички. И зрители, и специалисти с удоволствие следяха неговото развитие, уверени, че се е родил един голям футболист. Хубаво бе, че ръката, която го водеше, беше опитна и грижовна.
Началните стъпки на Гунди във футбола са свързани с имената на вещи педагози като Петко Николков, Михаил Георгиев, Чори Петров... Но преди всичко с името на добрия, всеотдаен в работата с децата и юношите Коце Георгиев, бате Коце. На него всичко можеше да кажеш, всичко да изповядаш, да се довериш изцяло. И голобрадото още момче го питаше за какво ли не, споделяше с този наставник всичко. Само едно задържаше за себе си - мечтата да бъде централен нападател. Нея то разкриваше у дома.
- Не се стърпях един ден - разказва бай Аспарух - и се дигнах, та на "Герена". Намерих Чори Петров и се помъчих да го убедя, че Гошо не е за централен защитник - много е мек, разчита на техниката, а само с нея врата не се брани... "Нека си играе сега така, да ни помогне! Нямаме друг за централен защитник, а той може всичко..." Така ми рече Чори тогава.
Треньорът е имал право, защото по-късно юношите на "Левски" станаха шампиони. На финала срещу софийския "Спартак" други отбелязаха трите гола, но те нямаше да стигнат за победата, ако пред синята врата не беше високият, самоотвержен и ловък Аспарухов.
Започваше вече стръмнината по спортния му път. Но любовта към футболната топка като всяка детска любов е изменчива. Гунди играе и волейбол, и баскетбол, пръв е в училище по земна гимнастика. И кой знае защо един ден, тъкмо когато футболът вече е"навлязъл" в кръвта му, той най-неочаквано се вмъква в стаята на треньора по волейбол Димитър Гигов.
"По онова време - разказва сега Гигов - ние набирахме състезатели от училищата. Или аз ги обикалях, или учителите ми довеждаха подходящи за спорта момчета. Аспарухов дойде сам. Стоеше притеснен пред мене, гледаше надолу, към обувките си...
- Кой е другарят Гигов?
Представих му се.
- Имам желание да тренирам волейбол...
От две-три години бях започнал вече да работя с един състав. Но искрено се зарадвах, че такова едно спортно момче, с подчертано силни физически данни иска да дойде при нас. Приех го с удоволствие. Тогава беше практика да изискваме училищния бележник на всеки кандидат и да го приемаме, при условие че няма слаб успех. Аз постъпвах другояче. Не избързвах, изчаквах младежът да се позапали край мрежата. Така направих и с Аспарухов. Но мина доста време и той все "забравяше" да ми покаже бележника си. После, когато сам го донесе, разбрах на какво се дължало това закъснение - просто, за да поправи бележките.
Той растеше с всяка тренировка, напредваше с големи крачки. И скоро, само за месец-два, се наложи в основния ни състав. Ала заедно с радостта ме сполетяха и неприятности.
Един ден, беше в края на 1960 година, колегата ми Коце Георгиев нахлу в моя кабинет и ми направи цял скандал, че съм отвлякъл най-добрия му футболист. Стана голяма кавга, подхвърлихме си остри думи.
Реших да запитам Аспарухов, защо бяга от футбола, кое го е отблъснало. И го извиках на разговор.
- Твърдо съм решил да играя волейбол - рече ми той. - Футболът ме привлича все още, но не мога да понасям грубостите.
Това определи и моето поведение. Опасявах се, че ще бъде раздвоен, защото беше явно, че любовта към футбола си е свила гнездо в сърцето му. Казах му да идва при нас 4-5 пъти седмично. Ако има време, може и футбол да играе, но не спазили тези четири часа в седмицата за волейбол - хич и да не се вясва повече.
Беше най-редовен в тренировките. Правеше ми впечатление, че и баскетболната топка му бе много послушна, а при контролните изпитания за оценка на двигателните качества "новакът" надминаваше постиженията на най-добрите - и в тестовете по лека атлетика, и по гимнастика, по всичко...
Мислех си тогава, мисля си и сега. Играл е на воля и това, че му се отдаваше лесно всяка дисциплина, че за кратко време усвояваше тънкостите й, се дължеше на благотворния досег с махленския спорт, който ние пренебрегнахме и сякаш ликвидирахме. Бедата сега, според мене, е тясната основа на ранната специализация на децата.
Въпреки всичко Коце Георгиев продължаваше да разчита на своя възпитаник. Една неделя, не знам как, с някаква хитрина, той го примамил да играе този ден срещу "Славия" - важен мач, решителен за градското първенство на юношите. Не ми стана много приятно, но и аз отидох на старото игрище "Динамо". Тогава "Левски" победи, но не това бе важното - а че Аспарухов игра великолепно! Коце Георгиев гледаше не него, а мене - да види реакцията ми. Нямаше как. Гунди трябваше да изкара целия турнир. И през този сезон действуваше и на двата фронта - на волейболния и на футболния. После беше и по-естествено - остана си на зеления терен. Но и не ни забрави съвсем. Идваше на мои тренировки, дори и когато бе вече известен футболист в страната, включваше се в заниманията, в игрите. Мисля, че това много му помагаше за борбата във въздуха, за ударите с глава. С него идваше и Вуцов - и двамата не загубиха от тоя контакт с волейбола."
По-късно, няколко години след гибелта на големия футболист, доцент Димитър Гигов се върна на този случай и писа във в. "Народна младеж":
"Убеден бях, че волейболът губи един истински талант. Това беше Георги Аспарухов! А той би могъл да бъде и отличен волейболист, баскетболист, атлет.
Като дете - юноша, като юноша - мъж..
Ранното съзряване на Аспарухов правеше детската и юношеската дреха къса и тясна за него. Още като дете играеше с юношите, а като юноша се нареди и сред мъжете.
Знаете ли какъв момент е този, в който треньорът на батковците те извика и ти казва: "Утре ти си титуляр!"
Така повелително и неочаквано прозвуча гласът на бате Коце, който през пролетта на 1960 година ръководи представителния отбор на дружеството. Така го чува Гунди в този ден - деня преди шампионатния мач със софийския "Локомотив", на 5 юни 1960 г.
Какво вълнение! И приятно, и страшно... И малко тъжно, защото знаеш, че си на големия предел - там, където свършва волната игра и започва периодът на големия спорт.
Досега само си гледал тия винаги заредени с динамика драматични двубои между най-силните, между големите. Следял си с поглъщащи очи безбройните, изтъкани с тънкост отделни дуели и сблъсъци на колективните замисли. И е особено важно не само да гледаш, а и да виждаш и възприемаш тази драма и борба на волята, на характера, на умението.
Сега ти влизаш в боя*...
Фланелката и гащетата ще прегорят от гладене - не трябва да има каквато и да е гънчица. Обувките са излъскани, бутоните проверени. Уж всичко е както преди, но защо са тия предателски тръпки в краката?
Пред нас е специалната тетрадка, в която статистикът Димитър Пищийски е отбелязал всички участия и голове на Георги Аспарухов. Този мач с "Локомотив" (Сф) е записан като първия, като дебют в "А" РФГ. И това ни връща към спомена от тоя ден на стадион "Раковски", когато съвсем младият още Гунди влезе в игра през второто полувреме. По високоговорителя тогава го обявиха с презимето Рангелов.
И на този мач, и в следващия - с пловдивския "Ботев" - не изпъкна с нещо особено. Игра веднъж с N6, после с N5. "Левски" загуби и двете срещи и това особено много загорча на новака.
Едно е при юношите, друго - при мъжете. А той още си беше юноша - тъкмо бе навършил 17 години. С младите продължаваше да преследва втората титла, играеше турнирно ПОЧТИ през ден. Повикаха го и в юношеския национален тим за традиционните международни състезания във Виареджо. Но за малко да не отиде - треньорът Любомир Ангелов (Старото) държеше непреклонно на пълната изрядност. А училищното всекидневие на Гунди не се отличаваше всякога с радостни събития.
По-късно Георги Аспарухов заминава с юношеския национален отбор и за Австрия, на турнира на УЕФА.
...Мачът срещу домакините тече. Българите губят - 0:1... Но три минути преди края се намесва Гунди - някъде почти от центъра на игрището нанася "разстрелващ" удар и забива като куршум топката в мрежата - 1-1. Публиката в Грац става на крака, забравя, че този, когото аплодира, е вкарал гол във вратата на Австрия. Продължава да ръкопляска и след съдийския сигнал обгражда съблекалнята. На другия ден вестниците пишат: "Родил се е нов Синделар!", като напомнят за знаменития център-нападател на Вундертима.
- От този мач се убедих - казва сега треньорът Кръстю Чакъров, - че това момче не е за защитник, че не му отива такава роля. Направи ми силно впечатление, че притежава нещо друго, по-особено, нещо, което го няма у другите.
Но убежденията на някои са си убеждения, а фактите продължават да са едни и същи. Все още в отбора на големите Аспарухов не може да си намери място. Разбира се, това не е толкова проста работа. Нали, за да влезе той, някой трябва да излезе. Кой? Този снайперист Йорданов (Кукуша), който успяваше и по това време да вкарва голове, дори на такива отбори като "Сантос", в който играеше и Пеле? Трябва да разберем сега трудностите, пред които са стояли треньорите, деликатността на момента, с която те като спортисти и хора са били длъжни да се съобразяват.
Ала ето че Гунди, който продължава да играе с юношите, заминава с връстниците си за зоналния турнир във Видин. Като централен нападател той изпъква с необикновена сила и у всички присъствуващи специалисти категорично се налага впечатлението за поста, който по право му принадлежи - лидер на атаката. Би казал човек, че всичко е вече решено. Уви, но не е така. В живота, както и на футболния терен нещата винаги са по-сложни, утвърждаването на едно име никога не става изведнъж, като по чудо.
Идва финалът за шампионската титла на юношите. Оказва се, че Кръстьо Чакъров, треньорът на представителния тим на "Левски", който вече е включил момчето като титуляр, е забранил на Аспарухов да играе в този финал. За себе си е прав човекът - оспорвана битка, играе се на "или-или", могат да се случат контузии, а първенството на "А" РФГ е по-важно.
Михаил Георгиев, който тогава води юношеската чета, разказва:
- Съперникът ни "Септември" не беше кой да е. Играта ни през първото полувреме не вървеше. И няма никога да забравя как през почивката в съблекалнята влезе Гунди. Седна на края на една от пейките - стои и мълчи. Мълчаха и другите. По едно време ме погледна и ми кимна - жест, по който разбрах, че е готов да облече фланелката. И аз кимнах. Съобщих смяната. И за пръв път видях как на човек му треперят ръцете, когато си стяга връзките на обувките. Влезе, без да загрява, нямаше време. И като се появи в отвора на тунелчето под главната трибуна, публиката екна. Само няколко минути ми бяха достатъчни, за да разбера, че нашата игра се променя. Сложи се ред, пасовете станаха точни, нападението все по-често се озоваваше на стрелкови позиции. За да дойде оня момент, в който някой подаде силно ниско летяща топка пред вратата. Гунди излетя като пружина напред и с плонж по тревата я забоде с глава в мрежата. Спечелихме мача, станахме шампиони.
Мишо Георгиев разказва и други неща за младия футболист. И сега например той се чуди как още на оная възраст Аспарухов интуитивно е долавял много от ония тънкости на майсторството, които по-късно бяха достъпни за всички от учебниците по футбол. Сети се как веднъж са разговаряли за дрибъла:
- Стана дума, кога трябва да започне финтът срещу тичащия право насреща защитник. "Зависи - ми рече той. - Ако идва към мене с голяма скорост, трябва да започна финтът отдалеч, а ако се приближава по-бавно, ще трябва да го изчакам и да приложа лъжливото движение отблизо." Тези неща бяха вродени у него. Да не говорим пък с каква изрядност се отнасяше към всичко - обръщаше внимание от малък на дребните неща, на бутоните, на чорапите. Все беше неспокоен, ако нещо не бе в ред с екипа...
Мачовете следват един след друг. Стъпалата се редуват. Кои стръмни, кои не. Някои го приемат като безспорен, други все още пазят резервите си.
Стълбата става все по-висока
В Пловдив бележи и своя първи гол в "А" РФГ - срещу "Ботев". Неговият тим печели от това точка. После задълго не прави нищо, за да се отличи отново срещу "Славия" - два гола, които довеждат до равенство. На един мач добре, на друг нищо особено. Трудно се привиква сред големите. Но присъствието на момчето в редиците на "сините" се чувствува все по-благотворно, изпреварват "Ботев" с една точка. Вярно е, че ЦДНА е пак първенец и е с цели десет точки повече, но тогава това си беше в реда на нещата, тогава никой още не мислеше да атакува хегемонията на армейския отбор.
И идва денят, когато трябва да влезе в родната казарма. Странно е, но и до днес сред немалко приятели на футбола съществува погрешното убеждение, че големите специалисти в ЦДНА, този водещ наш отбор, не са го харесвали и затова след месец-два, през декември, той се озовава някъде на юг. При една случайна среща обаче на улицата преди известно време ветеранът, заслужилият треньор Крум Милев, човекът, който отгледа най-голямото съзвездие у нас през 50-те години и когото никой не може да подозре във футболно късогледство, ни каза:
- Какво? Не съм прозрял таланта на Гунди, не съм го искал? Има си хас! Та аз тогава бях наказан, че го задържам при нас и не го отпращам там, където бе определен по предназначение като войник.
И като помисли пак за миг, беловласият вече човек твърдо отсече:
- И ако искате моето искрено мнение, запомнете: Гунди за мене е най-големият футболист, който сме имали. Него аз съм оценявал много високо. Четирима поставям на най-високия футболен пиедестал у нас - Аспарухов, Якимов, Шаламанов, Пенев.
... Не можем да кажем точно колко е играл с топката в тези южни поделения. Но знаем само, че не е минало много време, когато бай Георги Генов, треньорът на "Ботев", се е намесил: "При вас там има едно добро футбулистче - я ми го преведете в Пловдив."
И ето го младежа във втората ни столица. Първият му мач с "канарчетата" е срещу плевенския "Спартак". Динко Дерменджиев и сега вижда като на екран развоя на събитията тогава:
- Поведохме с 1:0 и загубихме с 1:3. Помня, че при 1:1 Гунди се откъсна напред, излезе сам срещу вратаря на гостите и нанесе удар - хубав, ама... над дирека... Леле как се ядоса бай Георги: "Ще го върна обратно - викаше той след мача в съблекалнята, - така ако я кара, за какво ми е..." Намеси се бай Стефан Паунов, помощникът му тогава: "Не бързай, той ще бъде един ден сред най-големите - помни какво ти казвам!"
Колебанията продължават и тук. Играта му не всякога върви. Разбира се, да се каже "не върви" е пресилено, защото Гунди и сега прави голове, и сега ловко и красиво се стрелка между защитниците, и сега атаката с него е остра, както не е била никога преди. Но от него вече искат много, далеч повече от това, което той на тоя етап може да даде. Независимо че "Ботев" с този футболист е очевидно по-мощен, че става челник в шампионата, че печели и купата на Съветската армия!
Така или иначе обаче "репликите му кънтят" по стадионите така, че го забелязват и се вглеждат в него вече отвсякъде. Забелязват го и за националния тим, за отбора, който ще замине за Чили и ще отстоява спечеленото право да участвува на финалите за световната титла. Не е било лесно на Кръстьо Чакъров да убеди на заседанието на БФФ всички, че включването на Аспарухов в екипажа, който ще потегли през океана, ще бъде само от полза. Реакцията е силна, тя е и естествена. Та този момък не е навършил още 19 години.
- Трябваше да се утвърди националният отбор за Чили - връща се назад в спомените си Чакъров. - Представих пред бюрото на федерацията 25 имена. Едно от тях, последното в списъка, бе на Аспарухов. Какви спорове станаха!... "Добре, рекох накрая, нямам ли право като треньор да наложа аз едно име в списъка, да включа свой човек?" Отстъпиха. Помня, че и "Народен спорт" организира тогава анкета между специалисти - уместно ли е да се залага на тоя млад футболист.
За това време, за своята първа среща с този млад футболист в екипа на националните избраници ни разказва сега заслужилият майстор на спорта - Иван Димитров:
"За него вече се говореше много, нашумяло бе името му. "Ботев" бе станал изведнъж друг - самонадеян, дързък, силен. Аз не ходех по другите мачове, използувах свободното си време да чета за изпити. Но вече бях заинтригуван: кой е тоя Гунди?
Веднъж, май че тогава го бяха повикали за пръв път в националния отбор за един контролен мач, видях в съблекалнята едно войниче - височко, стройничко, с ниско остригана коса. Приготвяхме се да излизаме - събличане, обличане, масаж. А това момче не излиза от съблекалнята. Взех го за външно лице, запалянко, може би приятел на някой от отбора. Знаете каква нервност съществува в такъв момент и не се стърпях: "Абе кой е този - викам. - Няма ли да се разкара? Ние си имаме работа..." Веднага ме сбутаха: "Мълчи бе, това е Гунди!"
Малко по-късно ми се удаде да разбера наистина какво представлява това момче. "Локомотив" се срещна в София с "Ботев". Помня как в един момент Чико вдигна корнер. Аспарухов скочи над мене (ах, как ме измъчи той във въздуха, където дотогава превъзхождах всички!) и като посрещна топката с глава, шибна я като куршум. Аз за малко да вляза с нея в мрежата - паднах и ахнах. Но от почуда! Съдията помисли, че охкам, защото съм ударен или блъснат, а аз не бях докоснат. Свириха му фаул и го чух как реагира до мене (беше също паднал): "А-а!..." Нищо повече не каза. А голът му си беше гол. Ей така го помня от първия ни сблъсък. Взе ми всички високи топки, надскачаше ме през целия мач. "Разпра" ме! Игра така, сякаш искаше да ми каже: "Е, сега видя ли кой съм?" Но не го каза... После станахме приятели." Едва ли някой ще си спомни сега за контролните мачове на националния отбор по време на подготовката му за Чили. По-късно ще дойде времето, когато запалянковците ще ходят на стадиона да гледат дори как Гунди прави първите загревки след зимния сезон. Треньорите Кръстьо Чакъров и Георги Пачеджиев бяха избрали за база Пловдив. На 3 март 1962 година се игра приятелска среща за проверка с "Динамо" (Букурещ) - силен отбор, със седем-осем национали. Първото полувреме завършва с един гол в наша вреда. Но във втората част се разиграва като хала тъкмо този новак, чието място още не е сигурно. Аспарухов вкара два гола и за другите три дава последния пас. Публиката ликува! Когато вкарва първия гол, Иван Колев, на върха на славата си по онова време, изтичва и го прегръща сред възторжените викове на трибуните. След няколко минути, когато младокът подава като по конец една топка, която фалцово извива покрай защитата и попада на крака на Диев и той я изстрелва в мрежата, маститото крило също не удържа чувствата си и сграбчва тънкото момче в могъщите си прегръдки. Това вече бе истинският знак на признанието. Аспарухов е станал равен между равните.
От този момент нататък, както си спомнят всички треньори и футболисти, никой вече не се колебае за номера на фланелката, която Аспарухов трябва да носи. Никой вече не спори, че деветката е негова. Той става лидер на нападението и в "Ботев", и в националния отбор. Към него са отправени жадните очи на треньорите от "Левски", нетърпеливо чакащи мига, когато ще завърши военната си служба.
Въпреки това всички го смятат за млад във футбола, не пропускат случая да му подсказват едни или други елементи на висшето майсторство, да го поучават. А и той обича да слуша съвети (както ще го прави до края на живота си), обича да му сочат ония слабости в играта, които само едно опитно око е в състояние да забележи. Интересни моменти от съвместните тренировки в националния отбор по онова време си спомня Димитър Якимов, който играе от лявата му страна. Той разказа веднъж как Христо Илиев (Патрата) се е карал на Аспарухов. "Какво правиш! Като скачаш при корнер да биеш с глава, защо мижиш! Да се отучиш от това. Като скачаш и удряш топката, ще си държиш очите отворени, да гледаш къде я отпращаш! Затова изпускаш сега много голове."
Самият Гунди по-късно си спомняше за уроците на Патрата. Не само за начина, по който се бие топката с глава. Още повече, че русокосият хитрец, на терена трудно можеше да му го покаже на практика поради по-ниския си ръст. Но от Христо Илиев Аспарухов взе и изключително колегиалното отношение към съиграчите, научи тайните на неуловимия за противника пас, умението да се появява на открита стрелкова позиция точно там, където трябва, и точно в мига, когато е нужно. Като него Гунди можеше да излиза неочаквано зад гърба на защитниците, да стреля без всяка подготовка. С една дума, овладял беше едно от най-силните оръжия за футболната атака - изненадата. Може би и това му помогна да вкара единственият гол, с който България можеше да се похвали при участието си на световното първенство в Чили.
Постепенно настъпва времето на футболната зрялост, времето, когато състезателят става една от основните фигури в отбора си, когато не може да си позволи резки колебания в спортните си постижения, когато трябва да решава състезание, когато не играе вече за себе си, дори не и за своя отбор, а за целия български спорт. Времето на отговорността.
...Още е в "Ботев" (Пловдив). Решава мача с лит(*кс-етрополе, при това в София (2:1), като вкарва и двата гола. Отпраща четири топки във вратата на "Спартак" (Варна). В поредицата мачове през май 1963 година бележи непрекъснато гол след гол: срещу "Дунав", "Марек", "Спартак" (Пд), "Черно море".
През това време са и двата негови знаменити мача за европейската купа на купите с румънския "Стяуа", отбор на северната ни съседка, който дълги години оспорва шампионската титла. "Ботев" играе много силно - в Пловдив 5:1, в Букурещ 2:3. Пет от головете са дело на Аспарухов - три в първия мач, два във втория. И в останалите два неговата намеса е съществена. "Канарчетата" прескачат и тази бариера, после отстраняват от пътя си "Шамрок Роувърс" (Ейре) с две победи - 4:0 и 1:0. Стигат до четвъртфинала и отстъпват там пред мадридския "Атлетико".
Тогава тези успехи на пловдивските футболисти се приеха като малка сензация. Всички бяха заслужили за победоносния рейд в турнира, но присъствието на Гунди в ятото на канарчетата имаше важно значение.
Така премина военната му служба, така го запомниха и го помнят и до днес запалянковците на "жълто-черните". Времето изтича и остават броени дни до деня, в който деветката ще получи уволнителния билет и ще трябва да се върне в родното гнездо.
Всеки може да си представи какво означават тези последни дни не за други, а за хилядите почитатели на синия отбор. По всякакви поводи името на Гунди се преплита в бъдещите планове на отбора. То се свързва с надеждата, когато зажаднялата за победи публика ще отива на стадиона, "сигурна" в крайния успех и просто любопитна да узнае само една малка подробност - с колко гола ще бъде поразен противникът? Какво да се прави, всички запалянковци по света са едни и същи и рядко някой признава друг резултат освен победния.
Тъкмо в тези напрегнати за запалянковците дни, когато всеки ще се съгласи, че нетърпението им е стигнало до краен предел, идва ред на шампионатния мач "Левски" - "Ботев" в София. Това е едно от последните участия на Гунди с фланелката на пловдивския тим. Към стадион "Васил Левски" се стичат потоци привърженици на сините футболисти, възбудени, че скоро най-добрата деветка няма да бъде съперник, а свой човек. И, разбира се, в егоистичното сърце на запалянковците се прокрадва коварната надеждица, че Гунди няма да оскърби чувствата им. Нали след няколко дни ще бъде в "Левски"! Той едва ли ще играе с пълна сила сега срещу нас, дума да не става, да не е луд!
Мачът започва при благосклонна тишина, неприсъща на левскарската публика. И докато още играта не е навлязла в обичайните си релси, не е придобила истинския си ритъм, бъдещият водач на нападението на "Левски", сега с фланелката на "Ботев", се промушва неочаквано между неколцина защитници, финтира един, втори и докато те се усетят какво става, той изстрелва като снаряд една "диагонална" топка, която раздрусва единия дирек, отскача, удря се в другия и се хлъзва в мрежата - 1:0. А тече едва третата минута.
Зрителите онемяват. Малко е да се каже, че са потресени. Те не вярват на очите си. Освен това сърцето на запалянкото се чувствуваше и смъртно обидено. Как е възможно? На нас ли този гол? И от кого? Чуват се дори подсвирквания. Нечии нерви не бяха издържали... Ще добавим и това, че до края на мача Гунди игра с пълни сили като, истински спортист. Разбира се, и "Левски" отвърна със същите амбиции и спечели мача.
След няколко седмици Аспарухов бе вече в съблекалнята на "Левски", където отборът се готвеше за поредната си тренировка, В събота той щеше да пътува със своите за Стара Загора.
Отново със синия цвят в родното гнездо
- Бяхме се събрали в един пловдивски ресторант всички отбора на "Ботев", целият състав заедно с треньорите и водителите. Това беше прощалната вечеря в чест на Гунди, с когото се разделяхме. Беше ни тъжно и шегите, които се опитвахме да пускаме от време на време, никак не вървяха... И у него тъгата бе изписана по лицето. Чувствуваше се и уморен от последните дни, през които се бе разразила истинска "дипломатическа война" около завръщането му в "Левски". Дърпаха го и от двете страни, обещаваха му много неща, сваляха му звезди от небето. За миг и той бе проявил колебание - не заради съблазните, а защото бе свикнал с нас, с нашия колектив. Но това бе за кратко. Самият аз добре разбирах, че мястото му е в "Левски", че той има нужда от своя отбор, а и отборът му имаше нужда от своя голям футболист. Произнесоха се кратки речи, вдигнаха се и тостове. На излизане той се просълзи, приближи се до мене и развълнувано ми рече: "Прощавай, братко, виждаш - няма начин да остана при вас..." Потупах го по рамото, прегърнах го. И се разделихме.
Така, си спомня Динко Дерменджиев края на "пловдивския период" в кариерата на Георги Аспарухов. И сега след толкова години образът на Гунди от онова време е жив пред него:
- Той откри нов етап за "Ботев" и за пловдивския футбол. Талантът му още тогава бликаше и от него черпехме вдъхновение и сила и ние. С него пораснахме и се усъвършенствувахме. Помагаше на всички по време на играта, не беше егоист. Когато скачаше, за да удари топката или за да я свали, винаги се оглеждаше най-напред да види дали има партньор в по-добра позиция. Беше творец на терена - все с нещо ново и точно преценено и измерено ще се прояви. При него центрирането, лъжливото движение, комбинацията, тънкото двойно подаване станаха съкрушителни тактически ходове, съчетани със съвършено техническо изпълнение. На Гунди лично аз дължа много в състезателния си път!...
Престоят на Аспарухов в "Ботев" бе и за самия него особено благотворен. Там той възмъжа и се шлифова. Там той се хвана за водещата ръка на треньора Георги Генов, когото винаги после е споменавал с добра дума, с топло чувство на благодарност. Но и "Ботев", и Пловдив му дължат много. Присъствието му в града на тепетата допринесе за подема на футбола там. Като го гледаха и се учеха от Гунди, пловдивчани добиха самочувствие, поставиха си и по-високи цели. Случайно ли беше, че титлата през 1962/63 бе спечелена от "Спартак", а вицешампион стана "Ботев", в чиито редици тогава беше Аспарухов? Че с него "канарчетата" прегръщаха през 1962 година купата на Съветската армия и бяха финалисти на следващия турнир? Или че Пловдив постепенно се превърна в люлка на дарования, станали по-късно знаменитости в българския отбор - Дерменджиев и Попов от "Тракия", Бонев от "Локомотив"? Едно малко признание за този принос на великолепната деветка бе купата за най-добрия футболист на Пловдив, която му бе отредена от анкетата на в. "Комсомолска искра" през 1963 година. Същата тази година, от която започна и новият летопис в спортния живот на Георги Аспарухов.
... Камъкът падна на мястото си. Ако Георги Генов караше Аспарухов да "вършее" по-назад по конструктивни съображения, в "Левски" вече се озова като острие на атаката, беше водещата личност, ударната сила в последното настъпателно действие. Никак не му бе леко да си проправя път към вратите през купа от защитници, струпани там като плет от живи тела. А специално към него вниманието беше по-особено - поне двама зорко го охраняваха, неотлъчно го следваха накъдето и да тръгне.
И все пак той бе трудно уловим. Като радар долавяше импулсите в играта и се появяваше там, където тези импулси насочваха топката, още преди тя да е долетяла до адреса. Съприкосновението между нея и нападателя биваше мигновено, но достатъчно ефективно, за да се стрелне тя по най-неочаквана за всички парабола и да се укроти в мрежата.
Така той започна да ниже гол след гол и да блести с хубави изпълнения. "Левски" се преобрази, набра сила и се изправи с цял ръст. Сякаш и на другите мускулите се наляха. Присъствието на Гунди се отразяваше все по-благоприятно на всички. Играта на "сините" се подчини изцяло на онова, което тяхната деветка подсказваше. И всичко в интерпретацията на отбора започна да става все по-завършено, по-модерно, по-красиво. Щастие бе и за Аспарухов, че имаше край себе си такива футболисти като Илиев и Костов, в компанията на които той намери благодатната почва на своето развитие.
И "Левски" тръгна нагоре. През 1964 година стана втори, а неговият централен нападател се записа в листата на стрелците с 19 попадения. През следващия сезон стъпи и на шампионския пиедестал - за пръв път след цели 12 години!
Ще прескочим тази забележителна отсечка по спортния път на Аспарухов (за нея става дума на друго място в книгата) и ще продължим с 1966 година.
Тя не бе от успешните за него. Дори се заговори и за криза в играта му, след като в седем мача подред не бе успял да отбележи гол. Но това бе годината на първата операция и нападателят, макар и неукрепнал след нея, трябваше да защищава заедно с другите титлата. Не успяха да я задържат, но Гунди все пак направи много, за да остане отборът му втори, за да бъде и той сред челните голмайстори в първенството, остави следи, които и сега не се забравят.
Спомняме си оня първи пролетен дуел със "Славия" - важен и за двата съперника, очакван с интерес от всички. Как старателно се готвеха и "сините", и "белите" за него! Вечерта преди мача бяхме заедно. И го виждахме в домашна среда, сред близки и приятели, някак чужд на това, което става наоколо. Мълчалив, сдържан, притеснен. Нищо не говореше. Попитахме го тихо:
- Страх ли те е за утре?
- Да! Ще бъде много трудно, особено на мене, като имам пред вид, че Шаламанов ще ме пази... А трябва да победим! Не съм спокоен.
И ни показа дланите си - влажни.
- Вижте, потни ми са ръцете. Все такива са, когато ми предстои тежък ден. От притеснение...
Рекохме:
- Притеснението е присъщо на големите артисти. И те така са неспокойни, преди да излязат на сцената. Това е състоянието на творческата възбуда, а не на страха.
Маха с досада ръка - жест, с който винаги посрещаше похвалите. Не обичаше (ама никак) силните изрази. И макар и да не искаше да го признае пред нас или пред себе си, интуитивно той дълбоко преживяваше всяко идващо изпитание, потиснат от товара на отговорността, с която го обременяваха тези десетки хиляди, чакащи утре от него чудеса.
Каза ни, че иска да си ляга. Разбрахме, че трябва да си ходим. А беше едва 21 часа... Не ни беше за пръв път. Знаехме, че е безцеремонен към всекиго, когато става дума за нощния сън.
На другия ден "Левски" победи "Славия" с 3:0. Но няма да бъде пресилено, ако се каже, че всъщност победата до голяма степен изкова Гунди. Не само, защото той бе автор и на трите гола, но и за това, че бе основният двигател на отбора, пружината, която се обтягаше по целия фронт на атаката, която той организираше и завършваше едновременно. Сашо Костов и сега разказва как Гунди отпратил топката в 13-ата и 49-ата минута с неотразими изстрели, как майсторски е изпълнил и дузпата. И как в един момент, когато деветката се е готвила да хвърли тъч, той се е заял с малкия Мишев: - 3:0! Нещо да кажеш?...
А горнобанчанинът задъхано му отвърнал:
- Ама Гунди! Той бие тъчовете, той изпълнява фауловете и дузпите, той вкарва головете. Остава и корнерите да бие и да тича после да посреща топката пред вратата... А вие? Само ходите по него да го целувате след всеки гол.
Не беше особено щастлива за Аспарухов 1967 година. Появяваше се епизодично на терена и отсъствието му отново даде отражение върху класирането на неговия отбор - трето място. Но "Левски" изкачи друг връх - спечели купата на Съветската армия. С Аспарухов, повикан по спешност от морето за финала със софийския "Спартак" (3:0), отбелязал единия и съавтор на другите два гола във вратата на незабравимия Георги Найденов. Участието на Гунди в този мач бе коментирано в пресата така: Центърнападателят се появи... изненадващо-за финалния двубой! Приятно бе да го наблюдаваш на диригентския пулт в средата на терена. Оказа се, че има още много сили в мускулите на капитана на отбора, че има още много проницателност в неговия орлов поглед.
Като изразяваше недоволството от слабите игри на другите в "Левски" през този сезон, треньорът йончо Арсов даваше за пример Гунди: "И на Аспарухов често не подават, но той с тактическия си ход без топката е направил вече голямото, решителното."
И идва 1968 година - най-щастливата в спортната му кариера след славната за него 1965. Подготовката за новия сезон той започна още през зимата високо в планината. Чувствуваше се отлично и споделяше:
- Добре че не пропуснах този сбор. Когато и да съм участвувал в тази начална фаза на подготовката, в зимните условия, винаги съм имал след това сполучлив сезон .
И как добре започна всичко. Още в проверките през пролетта. След една контролна среща в пресата бе написано: ..Аспарухов в добър стил водеше играта от средата на терена до основните зони пред противника, действуваше вдъхновено и с желание, което стимулираше всички останали негови съотборници.
Той беше барометърът на отбора. Следваше успех след успех! и накрая "Левски" се поздрави с шампионската титла. Дялът на Аспарухов за тая победа бе пак най-голям. Не само с 14-те гола, които отбеляза през сезона...
През есента той игра - може би за пръв път в цялата си кариера - всички 15 срещи без нито едно отсъствие. В този период бе постигнато убедителното 7:2 срещу лит(*кс-етрополе, в което той вложи и енергия, и сърце, и цялото си умение, записвайки и хет трик като стрелец. Все през тези месеци до края на годината той бе и значима сила на националния отбор с личен принос в победата над Холандия в световните квалификации, със своя великолепен гол на "Уембли" срещу Англия. В анкетата на "Народен спорт" за десетте най-добри спортисти Аспарухов получи заслужено признание - седми в листата, единствен представител на футбола в почетната спортна колона на годината!
В началото на 1969 година прочетохме такова интервю с Аспарухов:
- Най-голямата ви радост през1968?
- Спечелването на титлата от "Левски", победата над Италия и равният мач с Англия.
- Кой футболист, срещу когото сте играли, най-много ви харесва?
- Айкенбрук - моя пазач срещу Холандия - и Боби Чарлтън.
- Най-големият български успех през годината?
- Второто място на олимпиадата в Мексико.
- Пожелания за Новата 1969 година?
- На себе си - да бъда това, което бях през 1965 година, а на българските футболисти - повече зрялост, самочувствие и участие за трети пореден път на световните финали!
"Левски" и "Спартак" се обединиха. Не стигнаха силите за високата цел и шампионската титла бе заслужено спечелена от лит(*кс-етрополе - със седем точки преднина! В редиците си армейският тим имаше забележителен снайперист, който изпращаше топката в мрежите от всяко положение. Той нанесе поправка и на рекорда който няколко пъти вече подобряваше като стрелец, завършвайки сезона с актив от 36 гола. С това постижение Петър Жеков спечели "Златната обувка" на вестник "Франс футбол . Аспарухов остана втори с 22 попадения.
Реваншът бе взет още на следващата година. С една чудесна победна серия "Левски-Спартак" посрещна края на сезона 1968/1970 год. с шампионската титла и с купата на Съветската армия в ръце. Решаващ за шампионската победа се оказа успехът срещу лит(*кс-етрополе с 5:2. А за него най-голяма бе заслугата на Аспарухов и Котков (вече рамо до рамо в отбора на "сините"), които показаха плодотворно взаимодействие помежду си. Една година по-късно двамата майстори изчезнаха от нашия живот по най-трагичен начин.
Гол след гол, връх след връх...
Тази 1965 година, годината на неговата слава, започна в подготвителната януарска школа на националния отбор, опънал "шатри" в Пампорово. На кормилото бе застанал Рудолф Витлачил, с който и "Левски" трябваше да си проправя път нагоре, към титлата. Но как щеше да стигне до върха, след като на старта през пролетта бе с шест точки след столичния "Локомотив", шампиона от миналата година. Пред треньора на сините стоеше и друга, по-важна задача - да изведе българския футбол през лабиринтите на квалификациите до финалите на световното първенство в Англия.
Там, в Пампорово, край хижа "Студенец", младият Аспарухов, който едва навършваше 22 години, ми каза:
- Започвам новата състезателна година с добро настроение. Към какво ще се стремя? Незадоволителната резултатност считам за моя основна слабост досега. Може би, защото психически не се чувствувах достатъчно стабилен. Ще работя за по-бързото обработване и изстрелване на топката. Особено внимание ще отделя на волетата, на ударите отдалече, на мигновеното решение пред вратата на съперника. Трябва, разбира се, да повиша и скоростите на движението си по терена. Сега пробягвам 100 м за 12, сек а съм си поставил за цел да сляза под 12 секунди. В националния отбор трябва да се научим да играем колективно, да се движим без топка. Моя грешка е, че предпочитам да я получа на крак. От крилата бих желал да центрират повече високи топки, за да използувам ръста и отскока си за удари с глава. Беда за мене е, че лесно натрупвам килограми, и затова ще бъда особено внимателен към храната и течностите.
Така виждаше и преценяваше момъкът себе си - самокритично, с мисъл да отстрани дефектите и да достигне възможно най-близко до съвършенството. А имаше основание да бъде доволен и от предшествуващия сезон, когато вече записваше името си като голмайстор почти във всеки мач и караше всяка защита най-напред да мисли за него. Ала като човек с изключителна скромност той нито за миг не би си позволил самодоволство, възгордяване или пренебрежение към другите. Напротив ...
Припомняме си сега оня случай по време на турнето на "Левски" в Израел, за който ни разказа треньорът Кръстьо Чакъров Срещу "А" отбора на Израел в Тел Авив сините вече водят с четири гола. И два от тях са от попадения на Гунди. В края на срещата Чакъров решава да направи смяна и изпраща на пистата за загряване Сашо Борисов. В един момент Сашо Костов се приближава към Аспарухов и му казва:
- Трябва да излизаш! Така нареди треньорът - Гунди да сеприбира!...
Аспарухов веднага тръгва към страничната линия и се отправя за съблекалните.
- Виждам аз - разказва Чакъров, - че Аспарухов напуска терена и кипвам за това своеволие. "Кой ти разреши? Къде" - викам му аз и изтичвам към него. Той гледа изумен: "Нали сте наредили аз да бъда сменен. Сашо Костов ми каза ..." Веднага разбрах, че е станал наивна жертва на още един "номер" на тоя непоправим зевзек Сашо Костов, който в това време се хилеше някъде до тъча близо до нас ... "Веднага се връщай обратно! - заповядах му строго. - Как пък тебе точно ще сменя!" ... И наистина как ще си позволя такова нещо, след като той до тоя момент беше хала на терена, преминаваше през израелските защитници, както експресен влак подминава малките гари.
През пролетния дял на шампионата в тая високосна за българския футбол година Аспарухов стартира изключително добре. Още в първите кръгове "Левски" набра инерция, в пет последователни срещи спечели четири победи и само веднъж завърши наравно. Отбеляза 13 гола и 9 от тях бяха дело на неговия централен нападател. Най-важният дуел бе с "Локомотив" (София), в който тогава бяха Котков, Сп. Дебърски, Пенев, В. Методиев, Ив. Деянов, Иван Димитров. Стадионът се пукаше от тежестта на претъпканите трибуни, откъдето развълнуваните зрители следяха с особено внимание яростната схватка между двама истински колоса на терена - централния нападател Аспарухов и централния защитник Иван Димитров. И двамата кръстосваха шпагите в най-сложни ситуации, срещаха се по високите етажи в наказателното поле, противопоставяха си воля на воля, умение на умение, фантазия на фантазия. Само два пъти майсторът на авангарда надделя майстора от тила и... 2:0.
Но това реши всичко - реши победата, реши, както се оказа впоследствие и шампионската титла. Вестниците тогава писаха: "Нападенията на "Левски" не бяха достатъчно ефикасни, но затова пък превъзходният Аспарухов отново изяви голямата си класа и като вкара още в първите 20 минути своите два гола, фактически реши мача..."
По-късно започна онази знаменита серия, с която никой дотогава, никой и досега не е ознаменувал своя възход и своето присъствие на голямата зелена сцена! "Левски" прескачаше преградите уверено и никому не се удаваше да блокира неговата деветка, която бележеше гол след гол и сигурно се приближаваше до новия стрелкови рекорд в шампионата. С лит(*кс-етрополе - 3:0, два от головете вкара Гунди( в пресата: "Над всички се открои Аспарухов - един играч, покоряващ със своята скромност и финес и поразяващ с реализаторските си качества. За кой ли път той реши изхода на мача и победата на своя отбор, с "Академик" (Сф) - 4:0 (четири гола на Аспарухов), със Славия - 2:2, след като белите водеха почти до края с 2:0... (в пресата: "Славия" беше вече победител, но веднъж Давидов изпусна от поглед Аспарухов и ... 2:1, а двадесет секунди преди последния съдийски сигнал Г. Стоянов вдигна топката пред вратата на Симеонов, над всички се извиси пак Аспарухов и я заби в мрежата - 2:2).
В Пловдив срещу "Локомотив", когато "Левски" се чувствуваше вече шампион, беше останала само една грижа - Аспарухов да прескочи бариерата на стария рекорд от 26 гола на Диев, до която той беше стигнал преди този последен мач на тракийската столица. Сините не бяха особено затруднени, победата им беше неоспорима, водеха с 2:0. Но радостта не бе пълна - трябваше Гунди да вкара гол. А нищо не излизаше, въпреки че всички топки биваха отправяни към него, че му се създаваха най-благоприятни възможности. Може би прекаленото напрежение пречеше на мерника... И все пак в 85-ата минута Г. Соколов плъзна една топка в коридор, деветката се провря в него и нанесе удар - този път точен! Това бе неговия 27-и рекорден гол. Целият отбор на "Левски" го захлупи върху тревата. Радостта на всички бе искрена и неизмерима. Поздравления поднасяха и съперниците, овации имаше и откъм трибуните в Пловдив...
Така Георги Аспарухов стана за пръв път шампион, стана и голмайстор, обявен бе и за спортсмен N1 на страната.
След завършването на първенството в."Футбол" писа:
"Георги Аспарухов се очерта като най-ярката фигура през тази пролет не само в "Левски", но и в нашия футбол. Природата щедро го е надарила с прекрасна физика (висок 186 см, тежък 79 кг) . Природата обаче не дарява майсторство и възпитание. Аспарухов наистина ги притежаваше в пълна мяра, но те бяха култивирани у него чрез пословично трудолюбие и спартански спортен режим. Аспарухов е много нещо за "Левски", но той не принадлежи само на "Левски". Обичат го и го уважават всички. Защото е образец на истински спортист.
И само на домашна сцена ли той разкри чародейното си футболно майсторство. В турнира на шампионите жребието определи за съперник на сините "Бенфика" - португалския първенец, който бе вече стъпвал два пъти на европейския връх. "Бенфика" с Еузебио, със Симоес, с Торес, с Колуна, Жермано, Коста Перейра, Аугусто... Какъв малшанс за един дебютант на голямата арена, какъвто бе в този момент "Левски".
Спомняте ли си първия дуел на "Терена"? Как ще се забрави оня изключително мощен рейд на синята деветка, която разпиля по пътя си бранителите, остави ги зад себе си и без да се суети, от около 30 м изстреля топката и тя като мълния се вряза в мрежата под напречната греда на португалската врата! ... "Левски" не успя да победи, завърши наравно 2:2, но Аспарухов отново даде повод да се изпишат много редове за него.
"Онова, с което нашите бяха силни и побеждаваха, остана да бъде поддържано само от Аспарухов. Наистина той беше борбен, волеви, неукротим и направи голям мач! Но можеше ли той да бъде навсякъде и да оправя всичко!
На реванша в Лисабон всеки у нас предвиждаше тежка загуба. Та това е "Бенфика", той ще бъде сега и домакин! ...
Загуба имаше, но не такава, каквато се очакваше. Това 2:3 даде повод на Аспарухов, автор и на двата гола, да възкликне след мача: "Ех, дяволът не е толкова черен!" В това се криеше съжалението - и неговото, и на всички от отбора, - че наивно са били подведени от респектиращото име на големия съперник.
За този двубой се писа: Аспарухов привличаше с майсторските си ходове като хипнотизирани защитниците на "Бенфика". В 75-ата минута той отново се понесе в стремителен слалом напред, премина няколко души и с технически удар постави за втори път Мело в матово положение ...
В такъв стил действуваше нападателят и с националната фланелка, която той облече през тази година осем пъти - все в тежки и отговорни срещи, пет от които бяха за квалификациите за световно първенство. В тези осем мача България спечели шест, завърши наравно един, загуби само един...
Най-ценни бяха победите срещу съперниците, с които водехме спор за визите за Англия. В София най-напред мина по реда си Израел - 4:0. Едно от попаденията беше на Аспарухов, други две - на Котков, четвъртото на защитника Ст. Китов. Забележителен е кадърът на комбинацията и изпълнението на удара, от който русокосият бомбардир с N 10 на фланелката отбеляза третия гол. Ето как е описано това във в. "Народен спорт".
"Завързва се жива комбинация, която разхвърля израелските защитници, а краят й бе великолепен: напред се понася вихрено с топката Аспарухов и бранителите вкупом го преследват, за да му попречат да стреля, но деветката неочаквано за всички връща в движение с пета коженото кълбо и тичащия като втора вълна Котков, без да се бави, нанася страхотен удар! Гол!"
На дневен ред е и Белгия - 3:0, с два гола на Котков и един на Аспарухов. Каква паметна битка бе тая между нашия централен нападател и неговия пазач от редиците на "червените дяволи" - стопера Вербиест! Но идва горчивият хап, който разклаща надеждите, че България ще бъде финалист - тежко поражение в Брюксел: 0:5...
Всичко зависи от мача в Тел Авив. Само победа ще съхрани шансовете ни за английската виза, и то ако се преодолее Белгия в третия двубой на неутрален терен. А на сухия израелски терен, под палещите лъчи на нажеженото слънце резултатът до 80-ата минута е 1:1... Аспарухов бе надиграл преди това няколко защитници и бе поднесъл топката като на тепсия на Иван Колев, който не пропусна отличния случай. Но по-късно идва и нещастният автогол в нашата врата. Часовникът безмилостно отброява последните минути, всичко вече изглежда решено - отпадаме от борбата!... И тъкмо в мига на примирението друг един не приема резултата за окончателен. Аспарухов! Той поема една топка, само за частица от секундата хвърля орлов поглед към отсрещната мрежа и я пронизва - 2:1 и победа, която води до третия мач с белгийците.
Този дуел, за арена на който бе избран стадионът във Флоренция, бе един апогей - и за Гунди, и за българския футбол. Кой-кого! Така стоеше въпросът. И трябва да признаем, прогнозите не клоняха към нас...
помним дълго това навъсено утро на 29 декември 1965 година и тоя дъжд, който се сипеше до обяд над прочутия град на музеите и изящните изкуства. Малко преди да започне мачът, небето се изчисти, слънцето блесна и стопли изстиналите ни от вълнение и напрежение сърца.
Когато българският отбор излиза на стадион "Комунале", мнозина продължават да коментират: не е ли авантюра смяната на почти целия тим с нови попълнения? Та от единадесетте, играли в Брюксел, сега само двама са останали в редиците! Събитията обаче ще покажат, че това не е било авантюра, а добре обмислен ход. Гласувано е доверие на най-добрите бойци в нашия футбол!
Какво динамично начало! Атаките се редуват една след друга пред двете врати. Първоначалният натиск на белгийците е бързо преодолян. И на свой ред нашите са в настъпление, мощни, непримирими, дръзки. И ето ги тези бляскави два мига, тези две непосредствено следващи една след друга минути на българския триумф.
Топката е разиграна продължително в наказателното поле на белгийците. Попада у Иван Колев, който незабавно я центрира. Над всички се извисява снажната фигура на Аспарухов и той в свой стил с глава я забива в мрежата - 1:0. Още не е стихнала голямата радост, едва топката е вкарана в игра от центъра и хубав, дълъг пас на Якимов намира нашата деветка. Следва дрибъл и удар! Топката минава край слисания белгийски вратар и спира зад гърба му - 2:0.
"Гол! Гол! Гол!" - задъхва се от вълнение по микрофона радиокоментаторът Митко Чуков и гласът му отеква из цялата страна, в сърцата на стотици хиляди, които в този момент са пред апаратите в България.
Темпераментните италианци възнаграждават с нестихващи аплодисменти българския отбор. Малкото българи на трибуните ликуват. Ликуват - от радост и гордост - в нашата родина,. Браво, българи! Браво, Аспарухов!
След победата с 2:1 в хотел "Медитеране" във Флоренция заваляха поздравителни телеграми. В тази на ЦС на БСФС се съобщаваше, че на всички участници в победната битка е присъдено званието "Заслужил майстор на спорта". Така само три месеца, след като стана "майстор на спорта", Георги Аспарухов заслужи и най-високото спортно отличие у нас.
Тогава Фабри, треньорът на италианския национален отбор, заяви: "Като най-добър играч в отбора на българите бих посочил Аспарухов. Той владее отлично топката и има поразяващо точен удар!" А Керучи, изтъкнатият италиански спортен журналист, каза: "Аспарухов надмина всякакви очаквания. Това е играч от голяма класа."
Сам Гунди обаче скромно подчерта: "Победата е на целия колектив и на никой друг! Какво съм аз без другите?"
Много бяха коментарите, безброй - похвалите. Но най-голямата награда след този паметен и победен двубой бе личната поздравителна телеграма на другаря Тодор Живков към героите от Флоренция:
"Изпращам ви сърдечни поздравления и благодарност за високия дух и мъжествената борба на целия колектив, за достойното представяне на родния спорт!"
Дни след това се провеждаше традиционната анкета за най-добрия спортист на България през годината. Никои не се учуди тогава, че за спортист N1 на страната бе избран единодушно Георги Аспарухов. За първи път (а и за последен - поне досега) на най-високото стъпало у нас застана футболист. През тази година Гунди получи и Народен орден на труда - сребърен, отредено му бе и осмо място в авторитетната анкета на "Франс футбол" за най-добрите футболисти на континента.
Каква плодоносна и паметна година.
"Твори, измисляй, опитвай!"
Талант или трудолюбие - кое е първостепенното, кое определя високата класа! Този въпрос още няма точен отговор, продължава да е дискусионен. За едни, талантът решава всичко, за други - пролятата пот в труда, за трети - вярната формула се корени в тясното вплитане на двата компонента, в равностойността на съчетанието талант - усилие. Без да се определят пропорциите.
Ако вземем примера на Аспарухов, везните се накланят към последното условие. Той прие футбола и като труд, без който е немислимо да се развие и разцъфти това, което ти е дала природата, колкото и в голямо количество да е то. За него престоят на терена бе огромна работа, изискваща и вдъхновение, и всеотдайност, и мъжество. Изискваше и любов.
Ярките личности се оформят под влиянието на творческата обстановка, която цари на спортното поле. В такава обстановка се раждат "звездите", чието присъствие сега във футбола е така нужно. Защото опитите да се нивелират футболистите, тенденциите да се заложи бъдещето на играта изключително върху "колектива", да се поставя ударението само на такива понятия, като увеличено натоварване, усъвършенствуване на физическата подготовка, усилен темп и издръжливост, понякога увреждат изпълнителското майсторство, ако не са съчетани с високата сръчност и творческата интерпретация на отделните силни личности. А над всичко стои първоопределящото условие - голямата любов към футбола. Любов, която се ражда в детското сърце и която остава в него за цял живот. Тази любов не идва сама по себе си, тя трябва да се запали, и най-добре с ярките примери.
С такава любов влезе във футбола Георги Аспарухов - малко закъснял, малко откъснат в ранната си възраст от класните занимания в детско-юношеските школи, но с талант, който изведнъж дръпна завесата пред него и който му позволи бързо да излезе на авансцената. Като ония високонадарени студенти, на които се разрешава да полагат изпити за две години едновременно.
И все пак в началния период на неговото възмъжаване - всичко е свързано повече с голямото.
Последна промяна ТуристО на Вто Юни 05, 2007 5:01 pm, променена общо 1 път
|