ГЕОРГИ АПОСТОЛОВ СОКОЛОВ – СОКОЛЕТО
Животът на звездите е безкраен и безсмъртен. За футболните звезди той никога не свършва с напускането на терена и остава завинаги в сърцата на горещите любители.
Един от гениите в „Левски" и националния отбор, който повече от десетилетие правеше от футбола изкуство е Георги Соколов. Нелепа съдба прекърши твърде рано футболната му кариера и на 27 години, в най-прекрасната възраст за футболния майстор, го изхвърли от терена.
Наскоро, за първи път при приятелските сбирки на ветераните от няколко поколения левскари, се появи и Жоро. Не взел нито патерицата, нито бастуна, защото просто не искаше да носи тъга на останалите, не искаше и да го съжаляват. Останала е гордостта му, в пълно съзнание са останали и спомените, които за него имат само едно име - футбол. Белите коси не са угасили огънчето в живите очи, усмивката, желанието с всеки приятелски да се пошегува.
И до днес Георги Соколов не отстъпва от своя житейски девиз:
“РОДИЛ СЪМ СЕ ЧОВЕК, А НЕ ФУТБОЛИСТ!”
Георги Апостолов Соколов е роден на 19 юни 1942 г. в столичния квартал “Иван Вазов”. Баща му Апостол - Поцо е на 25 г. по това време и вече е сред най-добрите български вратари. С “Левски” Поцо три пъти е шампион - 1946, 1947 и 1949 г., а в същите шампионски години клубът прави златен дубъл и побеждава за Купата. В спомените си Жоро казва, че е бил на 3 годинки, когато Апостол Соколов на игрище “Юнак” облича и националната фланелка. По футболния коловоз на Соколови от дете Жоро се помни с футболна топка. Поцо е неумолим, понякога съвършено строг към сина си, дори когато нормалната футболна топка е още тежка и голяма за крехките детски удари. Но бащиното спартанство в детството ще изгради по-късно един от най-железните физически играчи, а то в атака. Още в миналото имаше немалко спекулации с живота на двамата. Говореха се нелепости, че с бой бащата е карал да тренира неговият син, че с малтретиране се е създала бъдещата звезда.
- Никога не ми е посягал даже. - Днес с особена тъга Жоро разказва за покойния вече баща. - Той не даваше и от другите “перце” да падне върху мен. Това в никакъв случай не значи, че ме е глезил. Когато наближи времето на големия футбол и Апостол вече беше треньор на “Спартак” (Пловдив). Когато другите тренираха два пъти - за мен имаше още една тренировка. Ако в това някой е намирал неговата “жестокост” към мен, я признавам и съм му благодарен. Това, което после правех на терена, бе силата и умението, които той изгради у мен. Отношенията ни бяха невероятни. Всички, дори и непознати, му викаха “Поцо”, а аз единствен се обръщах към него с “Апостоле”. Така си останахме и до последния му ден. Любовта и уважението ми към него бяха нещо повече от синовни чувства. И сега страшно ми липсва, но вече го няма 16 години...
“ПРЕСТАНЕТЕ ДА МЕ НАРИЧАТЕ ТАЛАНТ!”
Останах много изненадан, когато с нотка на обида Жоро каза тези думи. Но обяснението на тази тема бе повече от ясно.
Соколето добре знае, че е роден футболен талант. И не се прави на интересен, когато оспорва футболната си кариера единствено като роден талант. Неговият труд, безкрайните дни, месеци и години от детството до големия футбол той противопоставя на всички, който започваха да пишат или говорят само за неговия талант, като че ли паднал от небето.
У Георги Соколов талантът е доказан. Статистиците сгрешиха, като “пресметнаха”, че младата екс-звезда на „Левски" Хр. Йовов е подобрила “рекорда” на Соколето. Те са четири и вече близо 4 десетилетия остават неподобрени! Жоро е най-младият футболист дебютирал в майсторската група - на 15 години и 5 месеца играе за “Спартак”(Пд) в Плевен (1957 г.). Сред пловдивчани са звезди като Т.Диев, братя Манолови, Барбов... На 17 август 1958 г. Соколето е на 16 г. и 2 месеца и прави два дебюта срещу английския “Челси” в София за най-млад играч в международна елитна среща и с фланелката на “Левски”. На 13 май 1959 г. в победата с 3:2 над Холандия в София Соколов играе първия си мач в “А” отбора на България на 16 г. и 11 месеца и до днес остава най-младият футболист обличал националната фланелка. При това дебютира като титуляр в нападението с Абаджиев-Теко, Колев-Ването, Панайотов-Гацо и Василев-Чоко!
Дори само тези “рекорди” достатъчно силно говорят на младите днес колко ярко изгрява звездата на Жоро в българския футбол.
Между куриозите в неговия живот и кариера е и това, че преди да стане шампион на УЕФА с юношите (есента на 1959 г.), вече е бил титуляр в представителния тим, а след като триумфира с “Левски” за Купата на Съветската армия също в 1959 г. - след това е и републикански юношески шампион с юношите в 1960 г., водени от Чори Петров!
С всичко това става ясно, че
ЖОРО СОКОЛОВ ЩЕ ОСТАНЕ ЛЕГЕНДА
За големия успех на юношите ни с европейската купа в София (1959 г.) се е писало много. Помнят се изгряващите Котков, Якимов, Величков, Кръстев, Китов. Но малцина знаят за една недостойна манипулация около Соколов тогава. Президентът на ФИФА, незабравимият сър Стаили Роуз, е така впечатлен от качествата и младостта на Жоро, че за футболния турнир на олимпийските игри в Рим на следващата година му изпраща лична покана като почетен гост. За жалост тази покана никога не стига до Соколов. Между живите са вероятно онези, които са участвали в недостойната история, а и след толкова години би трябвало да се зачервят от срам.
Невероятните обрати на съдбата продължават да съпътстват живота на младия футболист. Може би като “рекорд” трябва да се отбележи и това, че в България едва ли има друг мъж, който
ДВА ПЪТИ Е ДАВАЛ ВОЙНИШКА КЛЕТВА
В онези години на неговата младост вече с голяма сила се организираше противопоставянето на “Левски” и военния тим с различни абревиатури – ЦДНВ, ЦДНА, ОНВ, лит(*кс-етрополе... Армейците се афишираха като носители на прогреса, на новото време и техните приятели и поддръжници бяха в коридорите на висшата власт. “Левски”, отборът на народа, на българските интелектуалци, бе заклеймен като “фашистки”. Ятаганът на властта най-често и болезнено падаше върху “сините”, когато неговите таланти трябваше да влязат в казармата. И ако не успяваха да прекършат младите левскари да облекат червената фланелка или ги “подаряваха” на военния пловдивски отбор, където принудително играеха най-големите звезди на “Левски” – Попдимитров, Аспарухов-Гунди, Илиев-Патрата, Сашо Костов, или ги забиваха някъде в поделенията само и само “врагът” на лит(*кс-етрополе да бъде по-далеч от футбола. Между тях е и националният нападател Соколов. През 1960/1961 г. той може да бъде в отбора, който играе квалификации за световните финали в Чили, но го няма. Оказва се, че точно в този момент той е най-необходим на... флотата!? Макар и ученик в VI вечерна гимназия законът се чете както дяволът - евангелието, и Соколов е изпратен да служи във Варна, футболният живот тече с пълна сила покрай него. Но отборът ни стига до първия си апогей – допълнителния мач с Франция в Милано. През лятото Жоро вече е дал новобранска клетва. Все пак някой нормален човек го измъква от казармата, за да се включи в подготовката. В навечерието на големия мач в Милано националите играят с бразилския “Гремио”, Соколов е сред най-силните, но за нещастие получава тежка контузия. Остава в София и край телевизора в диспансера изживява радостта от нашата победа.
И понеже стана дума за „Гремио", идването на бразилците е свързано с още един тъжен спомен за Соколето освен травмата. След мача треньорът на гостите Родригес лично изказва съжаленията си за инцидента, а и каква е изненадата на тогавашните ни футболни ръководители, когато от името на „Гремио" бразилците предлагат една година за обмяна на опит Жоро да играе в Южна Америка! Това може би също е “рекорд” – първият българин, 19-годишен, е поискан в елитен отбор в Мека на футбола – Бразилия.
Какъв е отговорът? Българската федерация е категорична:
“ТОВА Е НЕСЪВМЕСТИМО СЪС СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ МОРАЛ”
Затова пък сблъсъците на Жоро с този “морал” продължават. Всичко друго освен футболът е така подредено, че две години след флотата, понеже не бил служил като “нормален войник”, Соколов отново е новобранец. Само че този път в Сливен и сменя моряшката барета с каска на танкист! Пак целува знамето, пак дава клетва за вярност пред народа и само тихият шепот остава нечут: “Заклевам се, като се върна в “Левски” отново да друсам мрежата на червената врата.”
А неговата “попара” армейците вече бяха сърбали. Още в първия си мач, току-що станал юношески шампион в “Левски” - на 9 септември 1960 г. вкарва феноменален гол и “сините” побеждават лит(*кс-етрополе с 1:0. Спомням си едно признание на големия защитник на армейците Манолов-Симулията, изречено години по-късно. Знаеше се, че да надбориш Манолов физически не са успявали и най-големите нападатели в света. Но точно при този гол, в сблъсък за високата топка, в дъгата пред наказателното поле, скачат Манолов и 18-годишният Соколов. Борбата е мъжка, силова, но в рамките на правилата. Симулията отскача като топка, а топката остава в Жоро и след секунда Найденов я вади от мрежата.
- Почувствах се слаб и малък при този сблъсък - споделя Манолов. Сякаш някакъв експлозив изригна от това момче...
Тези думи на признание, но казани с достойнство между съперници, ми напомня и за нещо, което днес Соколето с болка коментира:
- Ако има нещо, което силно не харесвам в сегашните футболисти, е липсата на взаимно уважение, а дори и на приятелство. Някога около мачовете ни с лит(*кс-етрополе “битката” започваше от Политбюро и стигаше до последните малчугани. Само че тогава не се биеха, а се надприказваха.
Спореха дори с озлобление, но не помня да съм чул “синя кочина” или “червени боклуци”. А колкото до играчите - ние бяхме приятели. Дори като куриоз ще кажа, че след такъв мач, аз често съм бил в “Плиска”, където си ходехме с Митата Якимов, с Пената и Гаганелов, Имаше и други синьо-червени приятелски компанийки. Един черпеше за победата, друг поливаше загубата, но нямаше злоба - имаше приятелство.
КМЕТИЦАТА НА РАНКАГУА СЕ ВЛЮБВА
Да се върнем към футбола на Соколов с първото му и единствено участие на световните финали - Чили (1962 г.). За тийнейджъра преживяването в огромно. Не само заради голямата футболна неизвестност, в която България дебютира на световната сцена, но и даже заради емоциите с пътуването над океана. С машината на КЛМ отборът ни се отделя от Европа в Лисабон.
Светлокосите холандски стюардеси щъкат назад-напред и любезно предлагат. Най-малкият си позволява дързостта да си купи една бира “Туборг”. Също легенда за неговите български връстници тогава. Но почти не успява да я изпие, когато чува сърдитата реплика на тартора на тима Иван Колев към треньорите Пачеджиев и Чакъров: “Къде сте ги повели такива?”
Едва ли биричката на Соколето попречи на българите в Чили, но срещу Аржентина титулярът Соколов записа името си в световните финали – за първи и за последен път. А след неговия пас Гунди вкара и първия наш гол в историята на участията ни в Мундиала.
Чили остави в спомените и с още емоции за 20-годишния юнак. Българите са настанени в хотел на курорта Мечали, на 15 км от Ранкагуа, където се играеха мачовете. Един ден, за голяма изненада, младият българин получава сензационна покана. Трийсетгодишната вдовица на кмета на Ранкагуа, майка на две (5- и 7-годишни) момиченца, любезно и влюбено кани Жоро в резиденцията си. Видяла го е на терена и нещо щракнало в сърцето й. Жоро е объркан. Разбира се, страх го е да напусне лагера без разрешение, а в онези години да го получи би било химера. И все пак побеждава желанието да “не излага българина”. Взима за кураж Димитров-Лейката, след вечеря прескачат от балкона на стаята, а в тъмната алея ги чака червеният “Форд” с кметицата зад волана.
Преживяването в някакъв напълно непознат свят е невероятно. Домът е като замък. Дори езиковата бариера не може да развали настроението. Но мигът е кратък, разумът взима връх и двамата прекъсват визитата, за да се върнат при отбора. Отвежда ги поръчаното такси, а в един момент за шофьора настъпва празник. Разбира, че са български футболисти, получава автографи и ненадейно спира пред един павилион, купува бутилка уиски и я подарява на българите. В лагера всичко е спокойно. Всичко е на мястото си. Жоро не избра охолството в замъка край красивата, макар и по-“опитна” чилийка. А уискито става повод дни по-късно животът на Жоро да бъде спасен от Жоро Найденов и Патрата. След отлитането от Чили отборът ни трябвало да направи 24-часов престой на остров Кюрасао. В това райско кътче край басейн в хотела, свързан с океана, момчетата изпили по глътка от подарената шотландска “ракия” и решили да се разхладят. Само Жоро останал на брега, защото и тогава, и до днес
НЕ ЗНАЕ ДА ПЛУВА
Никой не му повярвал и толкова го майтапили, че решил да скочи, защото все пак има дъно. Но басейнът се оказал дълбок. Започнал да пляска, да потъва, да гълта вода. А около него другите се смеели и мислили, че това е един от поредните “номера” на Жорето. В един момент Жоро Найденов и Патрата се усетили, че работата е сериозна и го измъкнали на брега.
Краят на експедицията в Чили се оказва и край на футболните финали за Соколов. Четири години по-късно, преди Англия, кракът му е счупен лошо - едновременно счупване на “фибула” и “тибия” малко над глезена. Така е пропусната възможността да се сблъска на терена с Пеле, а и още веднъж да даде повод на Еусебио да си спомни за него след знаменитите мачове на “Левски” с “Бенфика” (2:2 и 2:3).
Може би най-чудато е отпадането му от отбора за следващия Мундиал '70 в Мексико. За този пропуск вече Жоро си е виновен сам. Всичко опира до там, че той вече НЕ СЕ КАЧВА НА САМОЛЕТ
И тази уплаха идва от новогодишната нощ на 1969 г. “Левски” е на турне в Мароко, а последният мач, в който побеждаваме националния им отбор с 2:0, е на връх Нова година. Бързат да се приберат при близките си в празничната нощ, но по пътя за София ги връхлита снежна буря. Летището на София е затворено. За известно време кацат принудително в Будапеща, но нито пътниците, нито екипажът желаят да прекарат така странно и тъжно нощта. Идва дръзкото решение все пак да се опитат да кацнат в София. Продължението е кошмарно. След много перипетии и още толкова страх все пак се прибират по домовете живи и здрави. Но у Соколов този страх остава завинаги. Оттогава той повече не се е качвал на самолет и точно по този повод сам напуска лагера на националния отбор преди Мексико.
Всъщност този Мундиал можеше и да промени бъдещето на Георги Соколов, което точно тогава мълниеносно се сгромолясва.
ВНУКЪТ НА ЦАРСКИЯ ТЕЛЕГРАФИСТ
Дошло е времето, когато “Левски” става милиционерски отбор. Обединението със “Спартак” трябваше да задоволи пак нечии болни амбиции. Истинските левскари не го приеха. “Фашисткият” отбор трябваше да бъде пременен в офицерски униформи със сини пагони.
Никой и до днес не е казал на Соколов кой и защо е решавал съдбата му. Едно от нещата, които той коментира, е, че тогавашната власт в никакъв случай, дори с жертвата на този виртуоз във: футбола, не е можела да приеме внука, на Златан Соколов да бъде офицер от Държавна сигурност. А дядото е бил най-обикновен телеграфист и телефонист в двора на цар Борис III. Оттам в досиетата на Жоро пише, че е от “царско семейство”.
И все пак, стреснати от гнева на милионите левскари, които и без това бяха готови да не стъпят повече на мачовете на новоизлюпения “Левски-Спартак”, управниците се страхуваха от скандал и не се решиха веднага да ликвидират Соколов.
Правят го бавно и мъчително. С Гунди Соколето е втората суперзвезда на тима, но на официалната среща при обединението - не се ръкуват единствено с Жоро. Може да е случайно, с много резерви си е помислил тогава Соколов. Но никак вече не е било случайно, когато при формирането на щата в отбора, той получава най-ниския чин – младши лейтенант, докато някои и от резервите са удостоени с “капитан”. Приятели между големите левскари, сред тях и най-възрастният днес член на клубния съвет г-н Марчев го предупреждават, че около него нещата в МВР не са розови.
Жоро Соколов получава първите „телеграми", предвещаващи буря. Но той не мечтае за пагони и звезди, не мисли и за пари. В лудата му глава, макар и вече на 27 години, е само футболът. Той просто не може да повярва, че гилотината на някакви хи-мерни политически причини може толкова бързо да се стовари върху главата му. За съжаление последният му час е настъпил. При една свада в заведение, на която с приятели той е само свидетел, а не участник, още на следващия ден е
УВОЛНЕН ЗА ХУЛИГАНСТВО
Това за него завинаги затваря вратите на единствения и любим отбор “Левски”. Хилядите привърженици бяха възмутени, но страхът сковаваше действията им, заглушаваше гласа им.
Крилата на Соколето бяха прекършени по най-брутален начин. Обичаше и обича футбола безумно и до днес. Дори и на шега, Жоро казва, че заклева близки и приятели един ден да го погребат с истинска футболна топка.
Приятели като тогавашния треньор на “Дунав” (Русе) Здравко Душанов се опитват да му подадат ръка. Предлагат му и доста пари, за да играе в Русе, но на една от първите тренировки кракът му отново е счупен и това вече е и физическият край на футболната му кариера, завършила в “Левски”. В цифри това са 12 години със 185 мача и 57 гола в първенството, 49 мача и 24 гола за Купата, 61 международни мача с 23 гола. От националните гарнитури най-съществени са 13 мача в “А” отбора. Общо със синята фланелка в 295 мача Георги Соколов е отбелязал 104 гола и досега е в първата десетка на левскарите-голмайстори на всички времена.
ЖОРДАО, ЙОГАТА, БЕЛИЯТ ВОЖД...
Останал зад борда на футбола, на 27, години Соколето търси начин да преживее. Работи като таксиметров шофьор. По-късно вози цистерна с нафта. За кратко време става бога на “факултето”, защото другите избягват да общуват с циганите. А него дълго време го посрещат и изпращат с усмивки и най-често дори хлапетата му казват ту “Жордао”, ту “Йогата”, ту “Белият вожд”...
Може би за тези искрени приятели след футбола му е най-мъчно днес, когато е почти неподвижен. Коварна дископатия и непоносими болки от радиколит почти го затварят в стаята на апартамента при колелото на трамвай № 1 в “Иван Вазов”. Дори патерицата и бастунът не му помагат по-често да е сред хората. Общува с тях най-често от балкона.
- Подсвирват ми приятели, а понякога си говоря дори с непознати. Е, не ме забравят и приятели, които често се отбиват при мен. Един от тях е Михата, с който можа да дойде на “Герена”. Колко е левскар и колко го обича Жоро илюстрира с примера, когато за един мач на “Левски” в Бургас, само и само да гледат Соколето, пътували с влака. Децата на 12-13 години нямали дори пари за билети. При появата на кондуктора се скрили в тоалетната. Когато ги измъквал оттам, той преброил до 18! Станало му и смешно, и весело. Не ги глобил и не ги свалил от влака...
ГИБОНА – КОПИЕ НА СОКОЛЕТО
Минаха 25 години от раздялата с футбола, но Соколето продължава да живее с него. Попитах го за наши играчи от следващите поколения, които са му направили най-силно впечатление.
- Много харесвах играта на Христо Бонев, но над всички бих поставил Божидар Искренов-Гибона. Може би пристрастието ми към него бе и затова, че в известна степен в неговата игра виждах младините си. Сигурно е едно, че и той е много влюбен във футбола и беше един от най-непредвидимите играчи. Даже когато сме били заедно, като по-възрастен и потърпевш, го съветвах да не повтаря моите грешки в живота.
Футболният гений, невероятният виртуоз Соколето, вече лети само със спомените и болките в душата от хорската несправедливост и в краката — от противниковите бутони. И в тази фаза на живота му продължава да го крепи девизът: „Родил съм се човек, а не футболист!"
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
)
Защо? 
Човекътн до колкото знам си е имал проблеми и с пиенето и изобщо не му е вървял много много живота, въпреки това е оставил диря в Левски и във футболната история на България.
