forum.levski.com

Форум на привържениците на ФК ЛЕВСКИ
Дата и час: Чет Мар 28, 2024 11:05 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]





Напиши нова тема Отговори на тема  [ 9 мнения ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: Нед Май 28, 2006 5:59 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Ное 23, 2005 2:56 am
Мнения: 47
Местоположение: Sofia
...ДА ЗАПЕЕМ ДРУЖНО ПЕСЕНТА...

...Някога, много някога, преди малко повече от 20 години, макар да живеех на близо 200 км от столицата не пропусках домакински мач. А бях едва 12-13 годишен. Цялата ми седмица бе подчинена на съботната тръпка, за чието изживяване не харчех дневните за закуска. За да мога да съм там - в сектор "Б", да се слея с поколения левскари и подражавайки им без да осъзнавам - да се чувствам по-Голям. Защото един хлапак си е мъж, когато е Левскар. Когато е рамо до рамо с поколения левскари. И до днес редом със спомените от незабравимите победи в съзнанието изплуват редица преживявания от живота на сектора, на агитката, които гордо разказвах на съучениците си. Изплуват и безброй лица на всякаква възраст. Останаха ми и силни, мъжки и верни приятелства от запознанства именно там - в свещения сектор. Защото само Левскар може да бъде истински приятел!!!
Затова, Сини Момчета - не се делете на млади и стари. Та Великия Левски е шампион, а Вие спорите дали старите имали място в сектора?! И че стадионът щял да се напълни с хора, неидвали през годините! Спрете, това е тъпо! И Вие ще пораснете и ще Ви завърти живота. Както мен...Зарекох се на мача с "Бран" да не стъпя повече - и го направих! Знам, че ще ме укорите. От суеверие не ходих и в евротурнирите, макар да си знам как преживявах мачовете....
Но се случи НЕЩО. Случи се ОНОВА, което се случи с мен преди малко повече от 20 години. Когато единственият подарък, който си пожелах за рождения ден бе да отида на мач на Левски. И дядо ми, лека му пръст, дето все ми разказваше за Гунди, ме заведе....За да останат финтовете на Искренов, песните на агитката и магията на Левски завинаги в сърцето ми...
Но какво се случи малко повече от двадесет години по-късно? Осемгодишната ми дъщеричка неистово желае да е утре там, както някога татко й. И естествено във син екип със синьо шалче тя ще бъде утре там - във сектор А, където е мястото на едно невръстно дете. Но тя ще усети нещо друго, неописуемо, величествено, магическо...В сърцето й ще нахлуе онази магия, която се разнася само на метри вдясно от нея. От сектора на най-Големите, от сектора на поколенията, от свещения сектор Б. И тя завинаги вече ще иска да бъде и ще бъде там - под таблото!!! За да пренася в поколенията Великата Синя Любов.
Дъщеря ми не е кръстена. Утре ще бъде нейното Кръщение. Нейното Причастие към Вечната Велика Синя Обич. На която ще се обрече, за да я пренесе в поколенията...
Да запеем дружно песента....
Честита 24 Шампионска Титла

_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!


Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Нед Май 28, 2006 6:01 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Ное 23, 2005 2:56 am
Мнения: 47
Местоположение: Sofia
...Благодаря ви Сини Момчета. Да Ви призная плаках докато го писах, плаках и като го четох. Ето то това е Великата Синя Любов. Стана на един дъх, дойде Отгоре, от синьото небе, където ехото ще поеме възгласите ни утре, за да ги поднесе на Гунди, Котето, Соколето.... Тази Любов е необяснима. Честита Титла, да си пожелаем нови успехи и наздраве!!! Ясно е, че няма да се спи. Боже, толкова време не съм ходил. А утре и с дъщеря ми. Няма да има такъв плач Ви казвам. А уж съм улегнал човек. Само Левскииииииииииииииииииииииииии

_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!


Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
МнениеПубликувано на: Нед Май 28, 2006 6:02 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Ное 23, 2005 2:56 am
Мнения: 47
Местоположение: Sofia
...И дойде заветният миг. Мечтата стана реалност. Всяка приказка е с щастлив край. А когато приказката е синя краят е по-различен. Отличава се по това, че е много по-щастлив от края в обикновените приказки. Защото не са много приказките, които ощастливяват милиони. Но най-вече се отличава по това, че при сините приказки Краят е Пауза. Пауза до новото Начало. Онова ново начало, което съвсем скоро отново ще свие сърцата ни за да ни кара да мечтаем. Началото на поредната приказка с предизвестен Щастлив Край.
Честита поредна 24-а титла и Нови Весели Мечти с Невероятната Безкрайна Синя Приказка!!!

Да запеем дружно песента...

МОЯТ ХИМН В ЧЕСТ НА СИНИТЕ МОМЧЕТА
По “Когато над Дунав се мръкне”

КОГАТО НАД ДУНАВ СЕ МРЪКНЕ
И СЪНЕН БАЛКАНЪТ ЗАСПИ
ДУХЪТ НА ГУНДИ СЕ БУДИ
ОТНОВО НАД ЛЕВСКИ ДА БДИ

ОТНОВО ПРИИЖДАТ ЛЕВСКАРИ
ХИЛЯДИ ОРДИ БЕЗ ЧЕТ
ОТБОРЪТ ЛЮБИМ ДА ПОДКРЕПЯТ
ГОТОВИ ЗА ЛЕВСКИ ДА МРАТ

ОТНОВО СА СВИТИ СЪРЦАТА
СЪЛЗИТЕ В ОЧИТЕ БЛЕСТЯТ
ПОБЕДА ПАК ВСИЧКИ ОЧАКВАТ
МЕЧТИТЕ ПОБЕДНО ЛЕТЯТ

ОТНОВО ИЗЛИЗАТ ЛЕВСКАРИ
ГОТОВИ ЗА БИТКА ДО СМЪРТ
В АТАКА – ЛЕВСКИ В АТАКА
ТОВА Е НАШИЯТ ДЪЛГ
_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!

_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!


Последна промяна SINIOTO SARCE на Нед Май 28, 2006 6:04 pm, променена общо 1 път

Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
 Заглавие: ТОПЧО
МнениеПубликувано на: Нед Май 28, 2006 6:03 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Ное 23, 2005 2:56 am
Мнения: 47
Местоположение: Sofia
Едно от най-красивите изпълнения на свещения "Георги Аспарухов" се случи след края на редовното време на мача Левски - Литекс. Не, нямаше футболни продължения. Но може да мине за дузпа, за невероятен гол, чиито автор бе Топчо.
Едва ли всички зрители на препълнения стадион станаха свидетели на това великолепно негово отиграване, но е сигурно, че тези които го зърнаха, няма да го забравят никога...
След награждаването, след почетната шампионска обиколка капитанът бе там - пред сектора с най-верните фенове. Които го боготворят. И на които той подари така необходимата им Сигурност. Те го обсипаха с Любов и той им отвърна със същото, като отказа солидни оферти - за да е там, при сините фенове.
И тази вечер той бе там. Сам. Капитанът бе хвърлил всичко от себе си в публиката. Когато не му останаха и чорапи пое към съблекалнята. Където вече празнуваха съотборниците му. Сигурно и дано в този миг вглъбено под възгласите на собственото му име си е казвал, че Левски не може и не трябва да се напуска. И точно тогава обезумял от еуфория фен прескочи оградата, финтира полицаите и се хвърли да прегръща Топчо. Полицаите го награбиха. Но капитанът се оказа по силен щит от полицеиските. Прегърна го, не позволи на куките да го поемат и го върна там. Във синия сектор.
Така Топчо показа, че макар и без синята фланелка, крие в пазвата си Голямо Синьо Сърце. И в това сърце кипи цялата философия на Левски - Любов и Свобода!!!
Капитане, Умолявам те! Остани поне и таз година!
ПОКЛОН!!!
_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!

_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!


Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
 Заглавие: КОТЕ
МнениеПубликувано на: Нед Юни 11, 2006 2:52 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Ное 23, 2005 2:56 am
Мнения: 47
Местоположение: Sofia
Пуснато на: Нед Юни 11, 2006 11:54 am Заглавие: КОТЕ

--------------------------------------------------------------------------------

Беше някъде краят на 80-те, началото на 90-те години. Мястото - секрор "В" почти до "Б". Вече не помня и кой мач беше точно. Но нещо друго остана в спомените ми завинаги.
Стадионът беше пълен. Изведнъж настъпи някакво раздвижване, всички станаха прави и започнаха да скандират име. Име, което не отговаряше на никой от 11-те на терена, име, което не бях дочувал дотогава да се скандира от агитката. Досетих се, че всъщност е било скандирано преди около 30 години, когато се вгледах в човека събрал погледите и възгласите на агитката...
Нямаше как да не го разпозная. Същите скули, същите очи, същата незабравима чаровна усмивка, същият рус перчем...Да, това бе той - СИНЪТ, синът на непрежалимия Никола Котков. Публиката екзалтирано скандираше КОТЕ, КОТЕ...Като в онези незабравими сини времена преди кончината на Витиня, когато татко му и Гунди рисуваха сините шедьоври по терена....
СИНЪТ седна на реда пред мен. Съблече и размаха синята фланелка. И някъкси всички ревнаха по-мощно. Изведнъж като че ли запяха ведно всички мъртви, живи и неродени левскари...
Не помня кого, но знам, че победихме. След мача се здрависах с него и дълго целувах ръката си...
Редом с монотонния ропот на железнизата в главата ми отекваше онова величествено КОТЕ - КОТЕ, а детското съзнание тогава не можеше да осмисли подочутото от съседния ред, че СИНЪТ работи като хамалин на гарата...

Стари Левскари, Моля Ви, ако някой има някаква информация за сина на Котето, да я сподели. Благодаря.
_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!

_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!


Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Пет Юни 16, 2006 10:10 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Дек 13, 2004 10:25 pm
Мнения: 1920
Местоположение: София
Андриян написа:
Привет, Сини!

Истинската Емблема на ЛЕВСКИ и потребността от нея!


Нашият Клуб има вече 92 годишна официална история! Тази история е зачената по възможно най-чистия и читав начин - група софийски младежи наричат творението си на най-святото име сред българското - ЛЕВСКИ, създават му герб, "етикет" или емблема, договарят се, че официалните екипи на Отбора ще са в жълто-червено, и в течение на няколко години успяват и да осигурят собствено игрище, с което всички важни стъпки по оформянето на идентичността на Клуба са постигнати и приключени. Един от атрибутите на Нашата идентичност - официалния жълто-червен спортен екип, бива променен в синьо по силата на необходимостта. Друг от атрибутите на Нашата отлика - официалното игрище, е променен не за друго, ами просто защото Клуба се е сдобил с по-добро от гледна точка градското пространство. Обаче най-ярките отличителни знаци - Името и Емблемата на Клуба, не са пипани, с изключение на няколко периода през комунизма, в които властта насилствено е интервенирала и което е, ако не приемливо, поне разбираемо с оглед тоталитарните дадености; другото изключение е периода от 1998 г. до ден-днешен - периода, в който Истинската Ни Емблема беше подменена. Вярно е, че поради немара от страна на ръководството на Клуба в лицето на Томас Лафчис и ко. юридическите права върху Емблемата бяха загубени и поради тази причина беше извикана за живот емблемата, която получи от Сините привърженици иронично-пренебрежителното прозвище "лопатата". Обаче, проблемът се състои в това, че ФК ЛЕВСКИ отдавна вече си възвърна правата върху Оригиналната си и Истинска Емблема, но въпреки това продължава да не я използва като официална... Официална е "лопатата"! :evil: Е, в демократични и свободни времена, без никаква външна принуда да подменяш един от двата най-знакови атрибута на идентичността на Клуба си е, първо, една дефицитна откъм смисъл постъпка, защото идентичност се бута или когато се срамуваш от нея, или когато търсиш ново начало - не съм чул някой от ръководството да е излагал доводи в двете посоки... Тоест, имаме работа с една осъдителна неосъзнатост, стигаща до малоумие (как другояче се нарича постъпка, която е дефицитна откъм смисъл?)... :evil: Второ, и в това е голямата болка на повечето Сини привърженици, Ние от 8 години съществуваме на официално ниво символно дефицитно, ущърбено! :evil: Защо? Ние сме Клуб, който тачи историята Си, традициите Си, хората, допринесли за тях! Емблемата Ни [онази с формата на квадрат, с жълтия цвят вляво и с червения цвят вдясно в "обятията" на стилизираното "Л", първата буква от Нашето Име, с изписаното име на Нашия град в основата на квадратчето, с изписаните в горния ляв и десен ъгъл съответно буквите "Ф" (футболен) и "К" (клуб), със синьото, което допълва лицето на квадрата], заедно с Нашето Име са "пропити" от тази история, в тяхно име толкова битки сме спечелили през годините не само на терена, което просто означава, че в Нашето Име и в Нашата Емблема е концентрирана Нашата символна и формална същност, нашата идентичност, нашата отлика от останалите... 8) И измяната, и то доброволна, на един от двата Наши отличителни белега е всъщност отричане, зарязване, захвърляне у кошчето на цялата тази История, Традиции, даже нещо още по-лошо - Клубът, който от 8 години се етикетира с "лопатата" е всъщност друг ЛЕВСКИ, започнал начисто през 1998 г. и отрекъл се от 84 годишна история! :evil: Да, това звучи пресилено и страшно;да, Ние, Сините привърженици, никога не сме изоставяли Емблемата Си и с това историята си; да, за Нас Клубът ЛЕВСКИ от 1998 г. до 2006 г. си е Нашия ЛЕВСКИ, но дълбинния анализ и разбиране на символиката говорят именно за това - от 8 години насам Ние сме с "куцукащ" идентитет, направо дори "взривен"! :evil: Ето затова, Ние, ЛЕВСКИ от София, имаме проблем от най-сериозен мащаб - тук става дума за Нашата физиономия, Нашето лице, което някой заради най-просто недоглеждане, неосъзнаване, престъпна незаинтересованост или каквото и да е там, го променя до неузнаваемост! Уважаеми Сини, как бихте реагирали, ако някой си утре реши да Ви смени характерността, отличителността, същността :?:

_________________
И САМО ЛЕВСКИ, ОБИЧАМЕ ТЕ!


Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
 Заглавие: ЧРД ГИБИ
МнениеПубликувано на: Вто Авг 01, 2006 2:32 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Ное 23, 2005 2:56 am
Мнения: 47
Местоположение: Sofia
Пуснато на: Вто Авг 01, 2006 11:44 am

ЧРД ГИБИ

И рече Бог "Само Левски" и сътвори Гиби. Като че ли да докаже на себе си, че е Всевишен. Очевидно в този момент Господ се е съмнявал в способностите си, защото си бе свършил работата перфектно. БожиДар притежаваше всичко. Финес, красота, чар, неповторимост...Каквито и епитети да използваме винаги ще са малко. Защото Той наистина можеше всичко. Абсолютно всичко!
Още с появата си на 18 годишна възраст в далечната 1980 г., синята публика разбра, че има нов идол в сърцата си. Още с първите си движения, с първите си докосвания караше старите левскари със сълзи да си спомнят за Жоро Соколов, а по-младите да сравнят неповторимите му движения с тези на Гибон и да скандират Гиби до полуда. Не бе нужно много време за да разберат всички, че гологлавото момче е БожиДар, който ще остане в сините сърца завинаги. Хиляди идваха на мачовете единствено и само за да се наслаждават на Гибона. Защото всяко негово погалване на топката вещаеше спектакъл от най-висока класа. А тя топката си бе просто негова и ничия друга. Като част от неговото тяло. Която го слушаше и му се подчиняваше чинно. За да подчинява и той безпомощно защитниците. Независимо дали носят екипите на Марек, лит(*кс-етрополе, Щутгарт, Франция или ФРГ. Насладата която носеше с играта си неможеше да бъде осмислена на мига. Той бе като дрога, която изживяваш, на която се наслаждаваш. Нужно бе време за да осмислиш поредния неповторим демараж. Да затвориш очи, да го възстановиш със съзнанието си, ако изобщо е възможно, и да повярваш на очите си, че това нещо изобщо е възможно да се случва. За да ти сервира в същия миг поредната порция ЧУДО с марката Искренов. За да те докара до екстаз, до вълнуващо опиянение от което привечер неможеш и да заспиш. Защото то те обесбва. От него можеш само да се наслаждаваш, да плачеш от радост и да благодариш на Господа, че е дарил отбора ти с такова чедо. И да нямаш търпение, да броиш минутите до следващия мач или тренировка, където ще получиш поредната доза зависимост.
Стигна се до там публиката на немския Щутгарт на реванша в Германия да скандира неистово Гиби, собствениците на концерна Мерцедес да предлагат невиждани суми, а шефовете на отбора да затворят изходите на стадиона с автобуси, за да остане нашето чудо там...Същата тази 1983-а след световната квалификация във Франция изгубена с един на нула от славния тим на Платини, френските футболисти започнаха да го имитират, а водещите им клубове даваха мило и драго за него. Защото виждаха, че срещу Искрата на номер 11 всички са безпомощни...Едва ли имаше голям клуб, който да не го искаше в редиците си. А детето на Герена бе едва 21 годишен...
Но явно това бе ориста му. Господ бе решил този талант да радва в най-силните си години единствено и само синята публика. Сигурен съм - Бог не ни го прати случайно. Това бе някаква компенсация - за Соколето, Гунди, Котето...за неправдите на червената власт...Може би Бог бе усетил, че само любовта на синята публика може да зачене такъв талант. А тя как го обичаше само. Едва ли след Гунди има по- обичан футболист от Искренов. След мач хиляди го чакаха пред входа, момичетата изпадаха в делириум, привържениците го носеха на ръце до паметника Левски, където се появеше наставаше задръстване и цели улици заскандирваха спонтанно Левски, водеха му болни и сакати да го докоснат за късмет, ликът му присъстваше във всеки български дом, във всеки момичешки лексикон, а всяко новородено момче или се казваше БожиДар, или вече знаеше какъв иска да стане - футболист от Левски като Искренов. Дори чорбарите му се наслаждаваха и го обичаха тайно. Той бе символ, идол, модел на подражание...
Гиби бе роден за Левски неслучайно. Ако във философията на клуба ни са залегнали Любовта и Свободата, то Гиби бе точно това. Любов и Свобода. Вършеше си работата със Любов, обичаше отбора си и синята публика и тя му отвръщаше със същото. Но Гиби бе и нещо друго. Той беше различният. Той излъчваше Свобода. Не му дремеше от правила и норми, от комунистическа етика и соцреализъм. Фланелката му бе отвън, косата бе дълга, с дъвка, ланец и гривна за ужас на морализаторите. Не му пукаше по време на мач да покаже среден пръст на официалната ложа или да пристигне на тренировка с трабант, а отзад в Алфата да му возят обувките. Бе непредвидим и на терена и извън него. Преди световното в Мексико Вуцата го бе заключил в дома си за да спазва режим, а пък той изчукал жена му, разправят. За подвизите му извън терена се носят легенди. Но той си бе такъв и в това бе чарът му. Беше над нещата във всичко. Остана и над суетата. Днес можеше да затвърждава впечатленията, че е най-великият. Да разказва и да се хвали как всички го искаха. Но той просто замълча. Защото каквото имаше да го каже го каза със синята фланелка и с онази единствена и само негова топка. Каза го неповторимо и незабравимо. За да остане завинаги неповторим и незабравим там в дълбоко душите ни, макар и жив, до Гунди и Котков.

ЧЕСТИТ 44-И РОЖДЕН ДЕН МИЛО ГИБОНЧЕ И ДА СТОЛЕТИШ!!!
ПОКЛОН ПРЕД ПОДВИЗИТЕ ТИ!!!
_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!

_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!


Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Пон Окт 09, 2006 12:10 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Дек 12, 2004 4:51 pm
Мнения: 12573
Местоположение: Герена
Такааааа...
Преди време в този форум имаше тема за стихотворения посветени на Левски (и съответно и такива за четирибуквието). Спомням си, че hidden767 пишеше страшни неща. Тогава си запазих неговите, както и други авторски стихове. След един спад на форума се отвори нова тема и ги пратих на тогавашния модератор да ги пусне наново. Естествено вече и помен няма от онази тема, но си позволявам да пусна тук повечето запазени стихотворения (но не всички, за съжаление...) Повечето са на hidden както казах, а който си познае неговото - да казва :lol:

************************************

Сумрак.
Гаснещи лъчи пробуждат тъмнината.
Нима не виждат птиците умиращия ден?
Не, те кръжат, кръжат те над земята,
Над поляната, бесилото и порива сломен.

Каква ли черна сила задвижва им крилата
и във тъмни доби сбрала ги е там?
Черна? Не, та те обичат свободата
и синът един, Апостолът голям.

Тишина.
Ни глас, ни стон, таи тихо е в градчето.
В прозорчетата бледа мъждука светлина.
отрудените хора... тях чака ги полето
и битката безкрайна със сухата земя.

Земята? Не суха е земята
а надеждата пресъхна, и вярата във Бог
щом изгубен е завинаги Синът на Свободата
а със него и мечтата на цял един народ.

Късно е.
Вятър леден слиза от планината.
Със пръсти като саби проницва вечерта.
Прегръдката му хладна сковава долината,
във песента му черна заслуша се света.

Песен? Не песен е това.
Не вик на радост, ни стон от самота.
А плач е бездънен, ридание вековно
Той името на Левски нашепваше в нощта...

************************************

Една синя победа

Беше един слънчев следобед,
седях аз в хола и правех последен оглед,
водка, фланелка, шалче, знаме,
от това няма по-голямо имане,
стига тези неща,
да са на Левски-най-обичания отбор в света.

Започва мача и аз крещя
"Каква засада,бе нещастник?" започвам и гърлото си да дера,
ясно е-пак тая реферска свиня,
ще се опита да закопае най-великия отбор в България.

Но момчетата не се предават,
гола да връщат,тръгват-те не се лигавят,
не се предавам и аз,
крещя и викам,не жаля глас.
И ето виждам как червената сган,
бива натикана в полето си от синия таран,
11 футболисти събрали силата си в юмрук,
търсят пътя към мрежата на вратаря-червен боклук.

Изтичат последните минути,
гледам как свинете надути,
радват се все още на техния гол,
сипват в раната ми още сол,
но аз гледам с надежда екрана,
и знам-няма да кърви още дълго таз рана.
Ето идва головият пас,
но не-оставам излуган пак аз,
разярен изхвърлям поредния фас,
и започвам да пея почти останал без глас.

Но Господ явно не само е българин-той е и левскар,
паднах на колене и закрещях "JA WUNDERBAR",
крещях и се радвах,защото Темиле проница червената врата,
и видях прасета да квичат от мъка.
Но няма и 10 минути,
сякаш Джерард подаде на Рууни,
и ето го втория гол-
прекатури се червеният стол.
През сълзи на радост,
видях вратаря да се нерви нахалост,
късно беше за червено попадение,
свинете разбраха що е синьо нападение.

************************************

Преди години, бях дете,
помня като две и две
мама често за обяд
приготвяше чорба с домат.

Мамо, луда ли си ма?
Май ме бъркаш със свиня.
За сини фенове кат мен-
само сиренето "Президен"

После поотраснах аз,
в училище се влюбих в час
на любовта ми тя отвърна
и понечи май да ме прегърне.

Трай ма, първо ми кажи
с цветовете ква си ти
че туркини не обичам,
тъпи патки ги наричам.

Сетне като млад левент
отидох в София студент
Помолих аз другар един
да ми покаже стадиона син.

Кво? Бил си цесекар?
Ай сиктир бе, тъпанар!
И от малкия бележник стар
зачеркнах бързо тоз другар.

После, във United States
Обядвах аз със Билчо Гейтс
а той: Long Live лит(*кс-етрополе
Абе @@!! се във гъза.

А Господ Бог това видя
и рече: Долу лит(*кс-етрополе!
и долу в кочина една-
Чиликов...Гол!!! 1:2!!!!!

************************************

Земя да беше,
щеше да си връх планински.
Вода да беше,
щеше да си океан.
Лист да беше,
нивгаш непрелистван
за теб поема
бих написал там.
Но земя не си,
ти повей си над нея
Вода не си,
а от тебе пят всички
а на листа,
както само той умее
Господ Бог
легенда е написал!

Пред теб бледнее цялата вселена
и всички истини, от всички измерения
И аз пред тебе падам на колене
забравен-не, потънал във забвение.

Сърце да беше
щеше да се праснеш,
с кръв
душите ни да напоиш
Небе да бе,
не щеше да помръкнеш
вовеки синйо
щеше да си ти.
Но не си сърце,
а песен си за него,
Не си небе,
а над другите стоиш
Ти огън си
от божествен сан запален
и в душите ни
завинаги гориш.

Така пречистен мене ти дарявам
и мислите ми тъжни- твои ще са те
за себе си единствена надеждата оставям
да си Звезден Левски на моето сърце.

************************************

Една минута докрая.
Играхме добре, но уви
Ще се срещнем ли пак-аз не зная.
Те продължават, а ние стоим.

Колко се надявахме само,
След първия кръг-3:2
играхме не лошо във Глазгоу,
Сирака-пак гола със глава.

А как е прекрасен стадиона,
изпълнен до краен предел.
Синьо море под небето,
то копнее за крайната цел.

Половин минута до края.
угрижени всички мълчим.
напрежение във възух витае,
ще можем ли да продължим?

Ще имаме ли шанс ний последен,
за удар към тази врата
или късмета ни пак ни излага
и изплъзна се тихо в нощта?

А как добре почнахме само
Трийста минута-и ГОЛ!
Голмайстор- отново Сираков!
Докара на Смит зъбобол.

Десет секунди докрая...
последна атака за нас.
Изсипана топка отпреде,
но грешен е пак този пас.

Шотландците се прегрупират
Избиват спокойно напред.
а там кълбото достига
до нашия Кайзер напет.

Няма време за мисъл.
няма време за пас.
Дали той нещо е виждал
е тайна за всички от нас.

Тръгва забързан напреде.
Финт, после два, после три.
За момент се отскубва- и удар!
топката бясно лети.

Една секунда до края.
Как всеки безмълвно стои
в последния миг краткотраен,
забравил да диша дори.

А топката с фалц се извива
Вратарят усеща я и
шокиран търчи да избие
геройски плонжира дори...

После? После не помня
спал ли сам, бил ли сам пян...
стадиона избухна във радост.
Във радост? Не, избухна вулкан.

И разтресе града из основи
и разгармяха се като на война
а там, на стадиона объркан
събудих се с факла в ръка...

И тогава видях аз МОРЕТО
във огън обляно кипи,
а Георги Василев, човека,
по пистата долу търчи

Разбрах: Всичко се свърши.
И Бог ни подаде рака.
Хей, чуй, Леонардо Да Винчи,
аз летя, не ми трябват крила!!!

************************************

Когато дойде студeна зима
и запалиме камина
и не можем да се сгреем
без за Левски ний да пеем

А напролет Левски бие
цялата Европа ще избие
дойде края на сезона
Левски пак е шампиона

А през лятото горещо
Левски бие пак зловещо
Молят се Реал и Барса
да престанем с фарса

Дойде есента, задъхат ветрове
ветровете сини чупят всичко
Идва купа нова здрава
и така с поредната проява...

Дойде зима всичко се повтори
Левски петдесета титла гони
Тичат шампиони сини
и отново палиме камини...

Пролетта смирено свършва
пореден шампионът завършва
Левски пак е шампион
на които и да е стадион

Доваде си поредно лято
Реал отново пият мляко
Бием Милан, Barcelona
на къде върви шампиона?

Идва есен и отново
всички чакат на готово
Левски бие седем два
и така през цялата игра...

Иде зима Левски бие
пролет дойде Левски бие
Лято тук е Левски бие
есента отново Левски бие

************************************

Денят при мен издиша
и поема нова ще напиша.
За какво ли- то се знае,
за синия отбор омаен

Започвам бегло със състава,
че той донася нашта слава.
За схеми, тактика, кахъри
вече отговаря Мъри

В средата, за да няма каша
вещо ръководи Саша.
А зад него пък напук на клюки
подсигурява всичко Буки

Нямаме Зидан и Фиго-
имаме си Омониго
Строен, с тен до безобразие-
той е синята фантазия.

От ляво всеки пас достига
светкавицата Бабангида
А от дясно пак, веднъж чорбар-
Любенов е вече цар.

Нямаме си Нистелрой,
но имаме ний друг герой.
На вси отбори ще натика
голове безброй Чилика.

В пеналта мачка Коловати,
свинчугите квичат "егати!"
Дузпа дава съдията,
Иванков- демон на вратата

В център-синята отбрана
Топчо сипе сто закани
Там Рендето оперира
и тараните гипсира.

От дясно Живко се налага
и навсякъде помага,
а от страната на кафето
Вагнер прехвърча морето

За любителите на Гибона-
да се радва стадиона!
Родил се е Гибона нов-
по име Ники Димитров

Сега веднъж щом стана ясен
нашия състав прекрасен,
кой не иска да погледа
отново "вечната победа"!

Два пъти на първенство
ни среща странно общество-
Гейове, траверс, лесбийки
от Турция- страна комшийка

И тръгват те за всеки мач
със шествие с дебел водач
А след мача кой,къде
шалчетата скриват те

Защо, бе, братя хулигани
във форума летят закани
а после там на булеварда
тъй бързо всички свалят гарда

И защо пред жълтите павета
странни срещат се дървета-
бряст, липа, смокиня, кедър
с червени шалчета по него

А на стадион "Чорбата"
разказва Левски им играта
и след последния сигнал съдииски
Бадема гушка Сакалийски

"к..... сте" квичи стадиона
че син отново шампиона
напук на всички комунисти
и на единайсет онанисти

А сектор Г ги пак изпрати
до Панчарево със домати
А накрая за капак, горките
отрязаха с трион гредите

Честно братя, изморих се
от писане затрих се
Евала, купон да става
в BG-синята държава!

************************************

Нощта тъй странна е със своите сенки
подредени в триизмерен сан
Тя спуска се в градчето тайна,
отегчена сгушва се отвън.

Ще мъждукат градските фенери
и тук - там някои светофар,
Тук скитник, там псе ще се намери
да бродят покрай стар дувар.

Но тази нощ е по-различна,
по-ведра сякаш от преди.
Във смисъла си нетипична,
нощ на хиляди звезди.

И как градчето непокорно
бунтува се сега, не спи,
и във ритъм странен, утопичен
превъзбудено трепти.

И ето, там в квартала краен,
проблясва синя светлина,
пътник ли върви незнаен,
търсещ пътя към дома?

И викове ехтят в простора,
потръпва цялата земя.
Нима отрудените бедни хора
щастливи чувстват се в нощта?

Но кой да ги зарадва може
във сивите и тежки дни
и кой, злодеи или набожен
гласът им таи обедини?

Поет ли той е сладкодумен,
музикант ли е,творец, артист
или богаташ безумен,
политик ли е, или спортист?

Не, там в столица далечна
в поли на Стара планина
и на Витошата вечна,
грее синята звезда.

И в глас един пак стадиона
любимци всите ги реди,
Наско, Ники и Гибона-
кой сега ще заблести?

А еуфорията вечна
завладява сините сърца
и в малкото градче далечно,
и накрай света.

И цяла нощ не спи градчето
и светло е на всеки праг
щом сгрежат сините сърцето
с победата над вечен враг.

И скачат хора по площади,
обичат, верни до живот.
И радват се и стари, млади-
-туй пиянство е на цял народ.

А нощта угасва нетипична,
смутена може би дори.
Но пази всеки спомен личен
от нощта на сините звезди.

************************************

Ах, колко обичаме всички левскари
щом имаме мач с лит(*кс-етрополе
да хвърлим око към таблото
и там да е нула на два!

Тогава Гей сектор заглъхват
и тук-там нервно шептят
"Говедата ще ни обърнат,
гледай кво става сега..."

Тогава Наско ще каже:
"Почна ли мача? Добре!"
Със Кайзера смигват си даже
и тръгват да газят наред.

А тишината е за миг пресушена
от мощен възглас "напред!"
щом подхване наново рефрена
болезнен, познат, сектор Б.

Понякога ние, всички левскари
сме доволни и от нула-един
Но само ако има минути до края
и се налага да си вървим.

Тогава Гей сектор не вярват
"Нима победихме? Ибах!"
И се чудят дали да се радват
или да проклинат Аллах.

Там някъде Гонзо ще вметне
"Довечера черпя в БИЯД!"
Чиликов за миг ще олекне
и ще тресне чорбата отзад.

И отново след мача последни
на поста си са сектор Б
и пеят старите песни
след десета победа подред

Случва се ние, всички левскари
навръх червен юбилеи
да видиме как се изпразва
до последен човек сектор Гей.

Тогава отрано нашта дружина
запрята ръкави и прас!-
Чорбата приема петима
госта във вратата от раз.

А Дончо след мача същ чичко,
интервю дава в ефир:
"Чувал бях аз за Стоичков
и дойдох да му гледам сеир"

За сините фенове, батка,
празникът е до зори.
До зори ли казах? Поправка!
Вечно празнуваме ний!

Но най- обичаме всички левскари
рекордни победи в аванс,
как радват се стари и млади,
щом пратим чорбата в миманс.

И дълго цесекар не ще видиш
приятелю, вярвай ми ти
щом седмици Левски наниже
в торбата на тези свини

С типичната скромност Гунди ще каже:
"Имахме днеска късмет"
А нахакан Сираков по-късно добавя:
"Червените стават за смет"

Там някъде бил е баща ми,
и аз бил сам някъде там
Различни поколения бранили
честта на отбора голям

Ще бъдеш и ти там, аз зная,
ще бъдеш и ти в сектор Б
Развявайки гордо синьото знаме
със Левски ще газиш наред!!!

************************************

Когато дойде есен
и задухат силни ветрове
със Левски ний ще крачим,
Во веки Сини Богове.

Ще бъдем на стадиони
и в чужбина и у нас,
ний сме фенове милиони,
за Левски не ще жалим глас.

А когато зима безпощадна
скове земята в лед,
ние, публика най-вярна
с Левски ще летим напред.

Когато бури мразовити
обгърнат цялата земя,
тогава синята идея
ще грее в нашите сърца.

А напролет, щом отново
слънце се покаже тук,
ще бъдем ний по-мнoгoбройни
на другите напук.

И пак тогава под небето
ще се носи тоз напев
за Гунди, Котков, Соколето
и за храбрия Балкански Лев.

Не ще забравиме ви, сини
и в дългите и знойни дни
Ще помним Синята Лавина
как сърцата наши заплени.

Но ето, почва пак сезона,
ний отново сме наред
И син ще тръпне стадиона,
Во веки Сини Богове!

************************************

Ти, който предаде отбора
Ти, който на нас се изплю
На нас-тези, които вярваха в тебе
И тези, чийто молба ти не чу

На теб, за когото света са парите
На теб, които от бог нямаш срам
На теб, забравил във миг добрините,
Клекнал във сянката на чека голям

Ще кажем: тръгни си, побързай
Ние нямаме нужда от теб.
И друг път така не избързвай
Да забиваш пирони във своя ковчег

За теб, зарад които стадиона забрави
злоба, ненавист към раса и цвят
За теб сега не бихме ний дали
И трошица от родния български хляб

Защото ние, които сме крепили отбора
Когато дори без страна сме били
Когато България била е опора
На интереси на чужди далечи страни

Ние, които били сме отхвърляни,
Заклеймявани даже, сочени с пръст
Ние, милионите в синьо
Повярвай, Темиле, не копнеем за мъст

Обаче ти казваме без колебание,
На теб и на другите дребни души:
Вървете си всички, напуснете България
В посока своите черни страни*

*нямам предвид страните на хората с черен цвят на кожата, а с черен цвят на душата.

************************************

Той бе слънцето, дарило ни с лъчите си
мечти за утрешния ден
Той бе вятъра, понесъл със себе си
вярата на всеки фен

Луната бе, във бурни вечери
оставяща следи
и силата ни даде, макар обречен да бе,
да бъдем по-добри

Той бе огъня в душите ни,
макар с посърнало лице
И последната искрица даващ ни,
от своето сърце

И ние не ще забравим го,
човекът, президентът- той
За някои- Грашнов, за нас бе просто Владо
Българин, Левскар, Герой.

************************************

Гунди.
Колко живот, колко любов,
колко мощ това име таи.
То връща ни в празнични мигове
и облива ни с топли вълни.

Гунди
Ти име, ти спомен,
ти паметник прашен не си
А религия, живот извънвремен,
слънца са твоите следи.

Гунди
Аз те пазя в сърцето си
ти бог си единствен за мен
и настръхвам, замаян от силата
и от твойта магия пленен.

Гунди,
Над мъката, огъня, свидните спомени
над времето нямаме власт,
но твои сме верни във дните до края ни,
и ти завинаги един си от нас.

************************************

Стадионът само живите обича
Мъртвите забравя ей-така.
Но един играч стадионът не забрави,
не забрави го, дори и до сега

Остана само синята девятка-
фланелката на нашите сърца,
празна, във музея експонат е-
-далечен прашен спомен и тъгa

Там остана синята девятка,
красила нявга благото лице
погледнеш я-изглежда ти таи-малка
а скрила беше лъвското сърце.

И ето, ние пак сме на стадиона,
забравящ черно-белите лица,
но нивгаш не забравил ШАМПИОНА-
- играчът, който помним досега.

************************************

Тате, разкажи ми приказка...
Каква да ти разкажа... Ти всичките ги знаеш.
Разкажи ми онази Приказка. Искам да я чуя пак преди да заспя...
Ама ти все плачеш на нея. Нека ти разкажа някоя друга...
Не, нея искам. Нея да чуя...пак после да ми попееш...
Е... добре...


Черен юни беше...
Земята изпръхнала, та чак напукана.
Дъжд не бе спохождал равнината
а тревите изпонаклумали и всичките- пожълтели.
Като черен гущер
шосето се виеше из ширналото се поле,
пресичаше планината и се губеше на север.
А асфалта- горещ, та чак пари.
Човек ще рече-
кой луд ще тръгне на път в това време,
вместо да си седи пред вентилатора
с чаша бира в ръка...
Но имаше една кола.
Запътила се бе към Враца.
Защо ли? И досега се чудя.
А в колата- двамата най-свидни
най-любими , най непрежалими...

Има ли болка, която е вечна?
Има ли рана, която кърви?
Има ли път в пустота безутешна
и има ли бряг в океан от сълзи?

Сълзи? Какво са сълзите?
Очите ни плачат дори и без глас.
Но мъката тази, вътре е скрита,
в душата ранена на всеки от нас.

И да, ще тъгуваме,и в хор ще ридаем
но синовете ги няма, и наще бащи,
Ще ги видим ли пак във миг краткотраен
или вечно сме съдени да ни боли.

Ще ги видим ли пак, там, на Герена
сред хиляди тръпнещи с жар и любов,
или ни напуснаха двама големи,
двама ГИГАНТИ во веки веков...

И възможно ли е пак, след много години
някой да бъде обичан така
и по пътя последен до свидни роднини
да крачат МИЛИОНИ със свити сърца.

А слънцето огън все таи разпилява
Нима за синовете си то не скърби?
И капчка дъжд не ще падне тъдява,
но плаче небето във всички души...

************************************

Нас червеното знаме ни води
Нас не ни плашат рога
Ний сме от четвърти километър...
И така до края на света.

Падаме често и без бой
даже от Трън (Свобода)
но пазим в сърцата си завинаги
жалка червена звезда

Нас дебелото Дуче ни води
Към нови хранилки с ярма
Ний сме от четвърти километър...
И така до края на света.

>>>припев

************************************

_________________
When all are one and one is all
To be a rock and not to roll

Изображение


Последна промяна incheto_1914 на Пет Дек 01, 2006 10:32 pm, променена общо 1 път

Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
 Заглавие: Re:
МнениеПубликувано на: Пон Дек 31, 2012 6:14 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Ное 23, 2005 2:56 am
Мнения: 47
Местоположение: Sofia
http://www.fakel.bg/index.php?t=2388

ФЛОРЕНТИНЕЦ

Случи се през лятото на осемдесетте години на миналия век в едно от онези периферни села в които никога нищо не се случваше, а ако се случваше то не бе нещо повече от случващото се в останалите социалистически села на още по-социалистическата ни тогава народна република. Селото се казваше Вълчедръм, бе на двайсетина километра от Лом и от петнайсетина години бе град и общински център, но неговите граждани продължаваха да изхвърлят боклука си на края на селото с каруци и ръчни колички водени от дългогодишния навик и липсата на боклучииски кофи, които бяха намерили за подходящи съдове за складиране на царевица, пшеница, слънчоглед, ечемик, овес, смески и всякаква селскостопанска продукция, вследствие на което изхвърляха боклука си на края на селото с каруци и ръчни колички, напук на близката забранителна табела.
Един ден хлапетата от една от многобройните махали на селото, след като бяха изпотрошили с топките си прозорците и насажденията на гражданите с количките, бяха принудени от тях да си направят футболно игрище далеч от стъклата, посевите, грубите длани и острите ножове на безкомпромисните новограждани. Единственото подходящо място в района бе именно сметището на десния бряг на река Цибрица. Мобилизираха Тимуровската си команда и за един Ленински съботник почистиха и подравниха терена с помоща на част от родителите за ужас на гражданите, някои от които продължаваха да изсипват отпадъците си върху детското игрище, което бе очертано с вар от специалната новоизобретена лейка на лагери, имаше си истински греди в почти реални размери изработени в съседната дърводелна от добър дядо, а майки шивачки му ушиха най-цветните и здрави мрежи от прежда, червен плюш, потници, комбинезони и каквото им попадне. Така за няколко дни хлапета и заразени с детски ентусиазъм родители превърнаха от бившето сметище очарователен стадион, който макар че се намираше в близост до истинския стадион „Златия” бе не само по-красив от него, но си имаше и по-хубаво име, защото малките момчета, които един ден щяха да станат световни шампиони, му дадоха гръмкото име „Уембли”, което изписаха върху бившата забранителна табела забраняваща на гражданите да изхвърлят боклука си на край селото. „Уембли” стана домакин на не една и две оспорвани надпревари с отбори от другите махали, а в по-късен етап и с връстниците от околните села и често можеше да се чуе из селищото от неговите жители как коментират разпалено мачовете на малките, което ги правеше големи, горди и щастливи и с право се чувстваха звезди не по-малки от Искренов, Младенов, Паоло Роси или Платини. Постепенно терена се сдоби и с импровизирана трибуна с камъни, бирени каси, кофи и пънове за сядане и престижен навес от ламарина на колове сътворен от страстни зяпачи.
В един слънчев летен следобед децата забелязаха странен зрител на една от тренировките си по пладне. В малкото селище всички се знаеха и всеки другоселец винаги бе разпознаван и по стар навик гледан с недоверие и подозрителност. Новият зрител бе по-различен от всички останали другоселци стъпвали изобщо в селището и региона досега. Бе брадат и рошав, с моряшка фланелка и бутилка в ръка. Целият бе омазан в разноцветни бои като клоун от цирк, говореше си сам, погледат му блуждаеше по баира над реката, където още можеха да се забележат следите от предишното селище на новогражданите, прогонени преди векове от чумата на отсамния бряг. Не общуваше с никой, разговаряше само със себе си, а смехът му бе толкова мощен и зловещ, че предизвикваше тръпки у момчетата. Освен това си пееше на някакъв неразбираем другоземен език. При една контраатака топката се озова в краката му. Той я пое и закрепи майсторски на ходилото си задържайки я няколко секунди във въздуха. После без да пада я прехвърли на левия си крак и на челото си. След това я пусна по дясната си ръка и я завъртя върху показалеца си, укроти я, задържа я неподвижна на върха на пръста си и рече:
- Светът е кръгъл и се върти. Важното е да го задържиш върху пръста си, след което се изсмя продължително и гръмогласно.
Малките, които неусетно го бяха приближили на безопасно разстояние знаеха отлично, че светът е кръгъл и се върти, но недоумяваха как може човек да го задържи върху пръста си. Гледаха го учудени и смаяни едновременно от думите, футболните достойнства и смеха му. В този момент странника им каза нещо, което нямаше да забравят никога и с което ги спечели завинаги.
- Познавам се лично с Пеле, Еузебио и Гаринча, а с чичо ви Жоро Соколов едно време изебахме всичките курви в родината. С Котков си пиех мастиката, а с Гунди, ееех Гунди... Гундарата ми беше най-добрият приятел. С Алфа Ромеото му бръмчахме из София, Пловдив, Рим, Милано и Флоренция. Докато Гунди скриваше топката на жабарите, които го гледаха с ей такива очи, аз се возех с Алфата из Флоренция като истински пич. Пресичах Сеньорията, паркирах пред Санта Кроче и там в една стара кръчма си пиех водката на спокойствие с Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели и Бартоломео Аманати без никой да ни разпознае. След мача Гунди ме вземаше и се понасяхме по магистралата с двеста към София. Е-е-х, златни времена бяха. Кво знаете вие, пичове такива.
Хлапетата го гледаха с ей такива очи. Не бяха чували изобщо за Флоренция, още по-малко пък за Микеланджело, Леонардо и Макиавели, но бяха изумени от футболните познанства на този странен човек, който се познаваше лично с Пеле, Гаринча, Еузебио и Жоро Соколов, а с Гунди, за когото бяха слушали толкова много и който присъстваше по стените в техните домове, бе истински приятел и даже бе карал Алфата му, онази същата, която се бе разбила преди десетина години на един от завоите на Витиня. За първи път виждаха човек познавал Аспарухов и не вярваха на очите си. Най-малкият малчуган, който на всяка цена искаше да стане като Гунди и който години наред бе приспиван с приказки за синята деветка, на която баба му редовно палеше свещичка пред портрета до иконата на света Богородица и на която редовно оставяше храна на масата на Задушница като на собствен син, се разплака по примера на старите мъже в къщата си, които винаги плачеха като деца, когато си говореха за Гунди. Странника видя сълзите в очите му и впитите зъбки в устните му. Взе го в скута си, положи го върху коляното си, погали го по русия перчем, изтри сълзите му с палец и му рече тихо: „Гунди никога не плачеше!”. После хукна с топката към игрището, където малчуганите изиграха един от най-незабравимите си мачове, в който най-малкия малчуган отбеляза седем гола на най-шарения вратар на планетата.
Когато се прибраха по залез малките с охота разказваха на родителите си за новият си приятел, който познаваше цяла Италия, Пеле, Гаринча, Еузебио, Жоро Соколов и самите Гунди и Котков. Освен това вече знаеха, че са пичове и макар да не знаеха какво значи това, започнаха така да се наричат помежду си. Най-малкият пич не си изяде вечерята и не мигна до заранта. Возеше се на задната седалка на Алфата с четирите деветки. Тя бе с тапицерия от нежна бяла кожа, набираше се бързо, возеше плавно и меко и не друсаше като Москвича на татко му. Препускаха с 200 към Италия и чудния й град. Караше самия Гунди. Перчемът му се вееше под отцепения прозорец, усмивката му озаряваше купето, а белите му зъби блестяха в огледалото за обратно виждане в което му се усмихваше и намигаше свойски. До него се бе облегнал Котков, който обясняваше на Гунди как ще му подава, и как пак ще вкара на италианците с левачката от пряк свободен удар. На задната седалка с бутилка в ръка седеше новият му приятел, който щеше да мине с Алфата по площада на Сеньорията, да паркира пред Санта Кроче и да свирне на Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели и Бартоломео Аманати в чиито шадраван щяха да се изкъпят за изтрезняване в паузата между две напивания, докато българските футболисти побеждават гордо съгражданите им.
- Виде ли бе, пич такъв, я се отпусни, кво си се стегнал, рече му странника и го ръгна закачливо с лакет в ребрата.
Колкото повече приближаваха Флоренция толкова повече сърцето на малкия пич се свиваше. Пред погледите на самите Гунди и Котков щеше да се изправи с детския национален отбор на България срещу италианците, преди мача на мъжете. Двете звезди щяха да присъстват в съблекалнята на разбора преди срещата и през цялото време щяха да гледат в него. Той щеше да слуша внимателно указанията на треньора, а когато наближеше момента щеше да извади от торбичката новите си бутонки, които татко му най-после му взе за рождения ден и щеше бавно и внимателно да притегне дългите им връзки. Гунди щеше да стане от мястото си и с онази само негова усмивка да му подаде малката фланелка с номер девет и с герба отпред. След това щеше да го вземе с дългите си ръце и силно да го притисне в скута си, след което да му каже: „Разкажи им играта, покажи им че си истински българин”. После Котето щеше да го потупа по гърба, да му намигне и да му посочи с поглед терена, подканяйки го да тръгва. Малкият пич щеше да излезе последен без да се обръща, да стъпи първо с левия крак на терена и след като изслуша химна с ръка на сърцето взрян в дълбоките зеници на Гунди, още първата минута да им отбележи чак от центъра и да им покаже, че е истински българин, макар и от село на края на света, след което щеше да се хвърли със спринт в публиката, където Гунди и Котков дълго щяха да го прегръщат и да му се радват.
На следващия ден отиде много преди другите на „Уембли”. Стадионът бе пуст, Цибрица си течеше все така кротко към Дунав, старите баби поливаха край нея градините и бостаните си, а отсреща в полята слънцето златееше в житата на Златията. Малкият пич се разходи сам по терена. Финтира двама италианци и им вкара от центъра. После се затича радостно към Гунди и Котков и точно когато се хвърляше в обятията им, чу гласът на новия си познайник, който си говореше нещо с рибите под отсечения бряг в реката. Малчуганът го приближи, странникът видя червените му от безсъние очи и му каза, че ако е плакал пак за Гунди лично ще му удари два шамара от негово име, защото Гунди никога не плаче. После излезе чисто гол от реката с голям клен в ръцете си, който остави при другите риби в един сак и прикани малкия си приятел да стъпи с него във водата. След това му рече: Кленът е под корените на върбата в подмола. Ще видиш малка дупка в която лежи. Обгради го с ръцете си и постепенно му отнемай пространството. Когато го приближиш действай бързо защото той ще усети, че му се отнема свободата, ще се възпротиви и ще стане хлъзгав и непокорен. Запомни – важно е да му вземеш свободата и да го стиснеш силно. Направиш ли го – твой е! После хвана малкия пич за краката, който след секунди се показа засмян, стискайки силно първата риба в живота си. Вече беше истински мъж. След това странният човек изкорми рибите, изплакна ги във водата и започна да ги яде сурови преглъщайки ги с вода от реката и смеейки се гръмогласно на объркания хлапак, когото изпрати за домати в близките градини.
Когато се върна с урожая малкия пич намери приятеля си все така гол пред един статив до старата топола, върху който беше сложил рамкирано парче плат, което цапаше с всички възможни бои едновременно директно с пръстите си. После отпиваше от мастиката, смееше се силно, бъркаше в боите и продължаваше да маже облизвайки пръстите си. Малкият го гледаше още по-странно объркан от поведението на този все по-странен човек рисуващ с пръсти най-пъстрата картина на света, която не си приличаше по никакъв начин с отсрещния пейзаж, нито с вазите, ябълките и крушите, които рисуваше при другарката Кривошийска в часовете по изобразително изкуство, нито пък приличаше на онези лица, които художникът на селото рисуваше за манифестациите. Малчуганът гледаше объркано и неразбиращо ту в шарената картина, ту в отсрещните поля, които рисувачът също поглеждаше в работата си. Не издържа и го попита какво всъщност рисува. Вместо отговор получаваше все по-зловещ смях. Почувства се пренебрегнат и глупав. Поиска му се да избяга. Странникът видя разочарованието в очите му, перна го с пръст по носа оцветявайки го с червена боя, допи остатъка от бутилката на екс и след като я метна във водата рече:
- Свободата е най-хлъзгавото животно на света! Нея рисувам мойто момче, това е Свободата-а-а-а! След това започна да се смее диво и да повтаря „свободата” като в транс. Малкия пич се изплаши и хукна направо към вкъщи.
Вечерта разбра от татко си, че новият му познайник не бил никакъв бивш спортист, ами някакъв шантав софийски художник, фантазьор и пропаднал пияница, който бе отседнал в дома на Йото Бозаджията, чиято братовчедка бе не по-малко шантава и пияна народна актриса от софийски театър, с която странника съжителстваше. Мълвата за появата му бързо бе обиколила селото, чиито жители с ужас бяха разказали на таткото на малкия пич, че художникът успял за една вечер да изпие три бутилки с мастика, да боядиса една от стените на кръчмата с пръсти и да нарисува със същите пръсти на входа на селсъвета някакъв сатана в униформа, вследствие на което всички бяха започнали да го отбягват с изключение на местните деградати и пияници, които го намираха за готин и слушаха с отворена уста за подвизите по Европа и света на този странен човек, който се бе представял като Джон, Елтън или Сам и чието истинско име никой не знаеше и с когото малкия пич не биваше повече да дружи, ако не искаше татко му да му конфискува завинаги бутонките, топката, колелото и прашката.
Видя го за последен път в събота вечер в градината на ресторант Москва, където трудовите хора се събираха на така нареченото „градинско”, което значеше, че ще се облекат в новите си ризи и ще се отдадат на консумация на кебапчета, ломска бира и коняк под звуците на стария прегракнал оркестър изпълняващ в тяхна чест старите си градски шлагери или хитовете на Емил Димитров, Кичка Бодурова и Христо Кидиков. Беше седнал на масата на деградатите, които го зяпаха все така учудено, докато смехът му надвикваше оркестъра. Зяпаха го тайно и явно и всички трудови хора, които го коментираха с покруса или му се надсмивака твърдейки че е луд, шантав и ненормален пияница и пропаднал алкохолик. Странникът не им обръщаше никакво внимание, а още по-увлекателно разказваше на сътрапезниците си своите подвизи. Малкото момче го беше яд на всичките трудови хора, които се присмиваха и гавреха с величествения му приятел и съжали, че сега не е седнал до него за да си пътуват с Гунди и Котето към Флоренция далеч от очите и устите на тези нищо неразбиращи лоши възрастни хора.
В този миг се случи нещо незабравимо. До масата на чудния странник се появих трима милиционери в униформи, които го подканиха да тръгне с тях. Брадатият странник с моряшката фланелка стана, положи червена петолевка върху салфетката пред себе си на която бе изрисувал лика на най-дебелата сервитьорка на света. После изсипа бирата си на екс, смигна на малкия си приятел и счупи бутилката в краката на милиционерите, които му сложиха белезниците и отведоха в неизвестна посока под аплодисментите на трудовите хора. Малкият му приятел искаше да скочи и да повали с малките си юмруци лошите милиционери, да освободи приятеля си и да се понесе бързо с него към Флоренция, където пред Санта Кроче ги чакаха Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели, Бартоломео Аманати, Гунди и Котков.
Повече никой никога не видя чудния странник в селото, нито пък някой обърна внимание на отсъствието му. Цибрица все така кротко си течеше към Дунав, бабите поливаха градините и бостаните си, слънцето си златееше в Златията, а децата все така бясно гонеха топката на „Уембли”. Единствено на малкият пич му се струваше, че пейзажът отсреща вече не е същият.
Години по-късно, когато нищо вече не беше същото, малкият пич се бе простил с мечтата си да стане на всяка цена като Гунди и бе станал голям пич и студент по политически науки твърдо решен да завърти и задържи света на пръста си и да овладее хлъзгавата свобода с ръцете си. Често отскачаше до художествената галерия на улица „Шипка”, където тайно се надяваше да зърне някогашния си познайник, за когото отдавна знаеше, че не е никакъв Елтън, нито Джон, още по-малко пък Сам, а е Генко и е един от най-добрите български художници.
Видя го един ден сам на масите отвън в кафенето на художниците. Нямаше как да не го разпознае. Беше си същият – все така брадат и омазан, може би само малко по-тъжен и дрипав. Беше облегнал огромно чисто платно на колоната до себе си. Бездомно куче се умилкваше в краката му. Погледът му блуждаеше някъде в отсрещното в онези само негови си пейзажи. Сърцето на големия пич затуптя силно като на малкия пич някога, когато чу за първи път разказите за Гунди, когато улови първия си клен, когато летеше в Алфата по магистралата или когато се изплаши от свободата. Чу плътните удари по топката, детската глъч на отдавна заритият с боклуци Уембли, долови шума на реката, песента на тополите и смехът на чудния си приятел. Очите му се насълзиха и без да крие вадичките се спря до странния си приятел. Той излезе от пейзажа си, погледна го и с едва доловима усмивка рече:
- Къде си бе, пич такъв, леле колко си пораснал!
После го прикани да седне и го разпита за всичките останали пичове и познати хора в селището, чиито обитатели, улици и местности помнеше най-дословно. Натъжи се единствено когато разбра, че някогашната му спътница в живота, която той много обичаше, е починала в едно от напиванията си. Малкият пич го излъга, че никак не се е мъчила. Стареца изтри мътните си очи с дълбока въздишка и го изпрати да му вземе черен пастел и бял лист хартия. Когато се върна с покупките старецът ги взе и му каза: „Сега рисувам кучета, но теб ще те направя като човек, щото си мой пич, нищо че не харесвам политическите науки дето си захванал при положение, че има толкова много други науки на света. Ще те направя като жив да имаш спомен от бате си Генко. Сега с пастелчето, а утре ела в ателието ми в Красна поляна да те запозная с кучетата и да ти подаря едно масло да си имаш от мен, че вече ми омръзна тука”. После хвана с изкривения си палец пастела и взирайки се в малкия пич започна да нанася образа върху листа.
Настана суматоха. Всички художници и посетители се скупчиха около него с коментарите си. Старецът започна да се смее гръмко, както навремето край реката. После добави още по-гръмко към зяпачите: Гледайте и се учете, кучета некадърни, и отново се разля в смеха и рисунката си. Зяпачите не му се сърдеха, а цъкаха с език и му се възхищаваха. Само малкият пич не разбираше защо на листа не се появява неговото лице, а някаква бледа прилика, рошава, сбръчкана и неугледна като самия художник, а в същото време зяпачите твърдяха, че го е „хванал”. Маестрото бе усетил недоумението му и рече: спокойно, след двадесет години ще си точно такъв, след което се отдаде самодоволно на смеха си под аплодисментите на околните зяпачи. После стана бавно, стисна силно ръката на малкия пич и след като го покани още веднъж да посети ателието му грабна платното си и пое величествено в компанията на кучето си към залязващото слънце.
Малкият пич никога не посети ателието му, защото знаеше от трудовите хора, че не бива просто така да се вземат подаръци пък било то и от пропаднал шантав пияница. Години по-късно шантавият пияница почина и малкият пич дълго страда като за близък роднина. Не след дълго, при ремонта на апартамента му, изчезна и генковият портрет на който малкият някога пич все повече заприличваше.

и още от същия автор - http://www.fakel.bg/index.php?t=2388

_________________
НЯМА ПО-ГОЛЯМА ПРИВИЛЕГИЯ ОТ ТАЗИ ДА БЪДЕШ ЛЕВСКАР!!!


Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 9 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 46 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Форума се задвижва от phpBB® Forum Software © phpBB Group
Преведено от yarnaudov.com