Никола Мутафчиев - Бисер в националната огърлица
“Кой е най-добрият български футболист на всички времена?
- Нападателят на “Левски” от най-ранните му години – Никола Мутафчиев” /в. “Спорт-тото”, София, 21.09.1964 г./2004 г. за света е година на футбола, в България е годината на олимпиадата в съседна Гърция. Тази година съвпада с 80–годишнината ог първото участие на български футболен отбор в 8-та Парижка олимпиада, когато Никола Мутафчиев впечатлява световната публика със своите “бомбени” шутове, които, ако попадаха в самата мрежа, биха я разкъсали. Това е 90 год. от основаването на спортен клуб “Левски”, 10 год. от небивалото чудо, сътворено от българските футболисти - тогава, когато, се нареждаме на 4-то място по футбол в света
Всичките тези годишнини съвпадат с 90 години от раждането на Никола Мутафчиев – първият от поредицата големи футболисти на България, предизвикали интереса и възторга на наши и чужди футболни капацитети /между които на първо място Пиер де Кубертен при възстановяването на олимпийските игри, подписал олимпийската му диплома; също и Дим Чудоф от австрийския национален отбор, Хуго Майсен, Леополд Питс, както и френските любители на футбола, които дълго са споменавали във френската преса за невжданите “бомбени” шутове на Никола Мутафчиев.
Във връзка с всичко това предлагаме кратка справка /сборник от коментари в българския и чуждестранния печат за Н. М./
Да се пише за този футболист, първата звезда на българския футболен хоризонт, е толкова по-необходимо, колкото повече се отдалечаваме от времето, когато той е играл. Повечето от неговите съвременници, с впечатления от неговата игра, са вече покойници , а младото поколение не го познава. А да се забрави първия български футболист на международна сцена е равносилно на това Америка да забрави за Колумб.
Тези първенства съвпадат с 90-годишнината от раждането на Мутафчиев, от чийто образ, както е видно от тогавашната преса, нашите футболисти са черпили вдъхновение. Това е важно, както е важен дъхът на първото налято в бъчвата вино, който остава завинаги.
Народ без история не може, както и футбол без история на футбола не може да се радва на успех. А и вингаги в големите битки със сенките си са участвали и славните предшественици, както това много добре е описано в баладата на Пушкин в “Нощен преглед”.
Всичко това има особено значение не само за българския футбол, но и за футболната история на държавите, с които България за първи път има досег - Русия, Австрия, Турция, Германия, Франция, Румъния, Унгария и Украйна.
ВИЗИТНА КАРТИЧКА
НИКОЛА МУТAФЧИЕВ – Колишчето е роден е на 10 август 1904 г. в Стара Загора. Семейството му се преселва в София и той от дете живее в квартала на “Левски”. Бързо преминава през възрастовите поделения на Сините, за да се утвърди като юноша в представителната клубна единайсеторка. Завършва Втора мъжка гимназия.
В енциклопедичния справочник на Георги Манов, издаден по случай 85-годишнината на “Левски”, справката за Никола Мутафчиев е следната: “За първия тим играе общо 8 сезона. Участва в повече от 55 шампионатни мача с над 44 гола; 24 международни мача с над 12 гола. Столичен шампион 3 пъти /1923,1924,1925/. За националния тим има 4 мача с 1 гол /гол № 1/ Участва на Олимпиадата в Париж /1924/. Много техничен и атлетичен нападател,един от идолите на “Левски” и националния тим в периода 1920-30 г. Рано преустановява състезателната си дейност поради тежко заболяване.”
Ето кариерата му с държавния герб на гърдите:
1. 21 май 1924 – Виена, Австрия - България 6:О (Пр)
2. 28 май 1924 – Париж, Ейре - България 1:0 (ОИ)
3. 10 април 1925 – Истанбул, Турция - България 2:1 (Пр), 1 гол
4. 31 май 1925 – София, България - Румъния 2:4 (Пр)
Автор на първия гол в историята на националния ни отбор, Никола Мутафчиев е и първият негов рекордьор с 4 между-държавни официални мача.
Прекратил състезателната си кариера, отдава сили като наставник на младите.През 1928 г. завършва I държавен курс за преподаватели по телесно възпитание. Издава списание, пише статии.
Почина в София на 24 март 1963 г. Покойникът остана до сетния си час от своя живот с цялото си сърце близо до любимия му спорт и клуб.
В сборника са поместени с някои съкращения публикации, съхранени в личния и семеен архив.
“ТОЙ БЕШЕ СТЪЛБ В ТИМА И ГО КРАСЕШЕ С ИГРАТА СИ”
В семейния архив на НИКОЛА МУТАФЧИЕВ, звездата на “Левски” и националния ни отбор през 20-те години, се пази очерк, написан от ГЕОРГИ ГРИГОРОВ (Фурланата), съосновател и състезател на “Славия”, футболен съдия в миналото.
“Известно е, че футболът не е изкуство и все пак не може да се отрече, че тези, които добре го владеят, таят в себе си нещо вродено, някаква особена талантливост. Хубав пример в това отношение е Никола Мутафчиев. Във всяко негово движение на терена се долавяше нещо, което стои над школата, над тренинга, над заученото. Нещо което е в кръвта му и го поставя във високата класа на светилата.
Роден е в Стара Загора. През 1923 г. завършва Втора софийска мъжка гимназия. Година по-рано е включен в първия тим на “Левски”, където се оформя като напълно завършен играч. Надарен щедро от природата с красиво тяло, идеално очертани мускули, той приличаше на Аполон. Играта му бе коректна, изпъстрена с красиви движения и маниери. Подаванията и ударите във вратата бяха изпълнявани с рядко изящество.
Изключителните му технически познания и умения
го поставиха на най-горното стъпало по сравнение – той бе един от първите майстори на ударите от въздуха. Работеше и с двата крака, без каквато и да е разлика.
Много подвижен, повратлив и издръжлив, той бе първият футболист, ориентирал се към ансамбловата игра и правилно изпълняващ задълженията си на свръзка. Всяко негово движение, всяка негова крачка, притичванията му, оставяха у зрителя неотразими впечатления. Нападенията му бяха стремителни и опасни, умело изигравани и в повечето случаи превръщани в гол.
Незабравим за мен ще остане следният случай, който като съдия на мача имах възможността да наблюдавам отблизо. Топката идва от високо. Мутафчиев е с лице към вратата на съперника. Внезапно се обръща, изчаква топката и така се нагажда към нея, че поемайки я във въздуха, със страшен шут я отправя в целта. Вратарят не мръдна! Той не само не предполагаше изпълнението на волето, но смяташе, че Мутафчиев ще се опита да спре топката, защото тя се движеше много бързо. Това ме порази, дълго не напускаше мисълта ми. Та колко време е необходимо за техническата подготовка и поддържането на такива изискани и шлифовани до съвършенство състезатели? А тогава Мутафчиев бе само на 18 години.Един е отговорът:
Играчите се раждат, т.е. те са предопределени за такива. Необходимо ли е да споменавам, че онези тежки за “Левски” мачове бяха извеждани на добър край благодарение на него и головете му? Той беше душата и сърцето на тима и ако “Левски” по това време бе на завидна висота, това се дължеше преди всичко нему. Той беше стълбът на отбора и същевременно го красеше с играта си.
“Левски трябва да се гордее, че в него се роди, отрасна и се прояви като ненадминат играч Никола Мутафчиев”.
(Вестник “Спорт” от 5.08.1994 г.)
“НЕГОВОТО ИМЕ СЕ НОСЕШЕ С ЛЮБОВ ОТ УСТА НА УСТА”
Най-щедър дар е било да познавам този човек – само две улици ни деляха, след като се бе преместил да живее в нашия квартал. Запомнил съм го в разговори с други свещенослужители на спорта. Виждал съм да води за ръка невръстния си син Константин и да привлича симпатиите на околните, които бяха тръпнали от подвизите му на футболния терен и тачеха приноса му като преподавател по физическо възпитание. Притиснат от тежко заболяване, не се предаваше, поддържаше бодър духа си, а на лицето му – осенено от благия поглед – бе изписана самата човешка доброта. Винаги бе готов да е в помощ според силите си. Като знаеше, че обличам състезателната фланелка, веднъж ме посвети в тайните на тактиката: “За размаха на нападението е нужен широк периметър. Колко пъти съм карал моя брат Димитър, на фланга от дясната ми страна, да застане до самата странична линия, да се придвижва дори извън нея, за да играем разперено!” Можем ли да не приемем за чиста монета думите му, изразени така образно и убедително? Та това беше НИКОЛА МУТАФЧИЕВ, наричан миловидно Колишчето, дясна свръзка на “Левски”, един от най-добрите нападатели на клуба за всички времена, участник в първия национален и олимпийски отбор, открил голмайсторската ни сметка в междудържавен мач срещу Турция в Истанбул през 1925 г. – 1:2.
Един от най-големите
През лятото на 1956 г. на стадиона “Васил Левски” се стече многобройна публика, за да се срещне с любимци от миналото. По-възрастните зрители възстановяваха лентата на най-старото дерби – между сините и белите, - защото на терена бяха ветераните на “Левски” и “Славия”. А по-младите имаха възможността да се запознаят с живи легенди, като Симеон Янков (Симето), Александър Христов (Шкубата), Димитър Манолов (Найдо – Боянската мечка), Димитър Байкушев (Мими), Никола Стайков (Толето), Асен Пешев (Капуй), Асен Панчев (Панчето) и др. Тогава към някогашните си партньори и уважавани съперници се отправи – бавно пристъпвайки – Никола Мутафчиев, друга знаменита находка. Поздрави ги и им раздаде знаменца, изработени собственоръчно. Всички бяха трогнати от появата на този корифей, за да се подсили внушението: “Не оставяйте старите ценности под праха на забравата!” Да прозвучи то и като укор към закъснялото внимание.
През 1964 г. в. “Футбол” (тогавашно издание на спортния ни вестник) уреди анкета за идеалния отбор на “Левски” по случай половинвековния му юбилей.
Интервюираните от мен клубни ветерани посочиха Никола Мутафчиев, а Васил Спасов изтъкна: “Питате дали е имало и по-технични предшественици. Такъв е бил именно той!” Наложи се да подбирам снимки за избраната почетна колона (от тогава играещите намериха място Георги Аспарухов, Хр. Илиев, Ст. Абаджиев). И бях удивен от красивото телосложение на бай Кольо, за съжаление малко известен сред широката част от по-младото поколение.
В интервю Михаил Лозанов – друг колос на миналото ще сподели: “Да ти припомням ли първия ученически шампионат на София през 1929 г., когато в различните клубни състави участваха толкова много млади играчи – ученици? Да ти припомня ли за нашите победи и шампионската титла на тима за техническото училище, предвождан от учителя ни Никола Мутафчиев – един от най-големите ни футболисти?”
Наистина плеяда млади таланти израстват под грижите на този наставник, когото впрочем виждаме на снимка от 1925 г. и като треньор на втория тим на “Левски”.
В полет като птица
Миша Борисов, гостувал у нас през 1922 г. с руския “Галиполи”, става играещ треньор на “Левски” и оценява младия талант като го включва в първия тим, който след година е респектираща сила, печели международни срещи у нас и в чужбина. Надиграна е с 3:1 и “Славия”, за да бъде прекъсната продължителната й хегемония и спечелено градското първенство. Колишчето е “гордостта на “Левски”, “сърцето и душата на отбора.”
На път за Олимпиадата в Париж през 1924 г. представителната ни единайсеторка има последен тест във Виена срещу Австрия 0:6. Но четем и ласкав отзив: “Най-добрият техник е по-младият от братята Мутафчиеви…” Хуго Майсъл (създателят на “Вундертима”) предлага на Н. Мутафчиев да играе в отбора на Австрия, като му се осигурява добро възнаграждение, а и възможността да следва… Похвално е представянето на “единствения ни играч от европейска класа” и срещу ирландците в олимпийския ни прощъпалник – 0:1. И същински разкош – сравнението, с което е удостоен: “Наполеон на българския футбол!” И тук е поканен да остане, като професионалист. И тук отказва.
Един от най-обичаните
Още са свежи впечатленията от лебедовата песен срещу Средна Унгария през 1925 г. – 2:0 (с гол на Н. Мутафчиев от воле, смаяло и специалистите). Ишиасът е сигнал, че здравето му е в опасност. Блестял на състезателната арена, трябва преждевременно да я напусне, да потърси друго поприще. Не само учителствува, но е и автор на компетентни публикации, включително на голямата статия “Тяло и дух”, под каквото заглавие излиза и списание за физическото възпитание на учащата се младеж с активното му участие. Но през 1933 г. печатът е разтревожен. Отбелязва: “Неговото име с любов се носеше от уста на уста… Влизаше ли в тима осигуряваше победата”. И апелира да му бъде оказана морална и материална подкрепа от каквато така много се нуждае. За подпомагането на болния тогава наистина е проведен мач между “Левски” и студентския отбор. Но страданието, в което го крепи и дълбоката му набожност, си остава “Светая светих…”, за да тежи и вината, че грохнал приживе, а и по-късно е бил оставян не рядко в сянка и отминаван…
Увличаше с великодушието и богатата си култура, с предаността си към спорта (бил е също добър гимнастик, волейболист и кънкьор). Наистина един бисер – както се отбелязва и в прощалното слово от приятелите – в сияйната огърлица на “Левски” и националния ни спорт.
ДИМИТЪР ПОПДИМИТРОВ
(Вестник “Спорт” от 24.08.1993 г.)
“НАПОЛЕОН ЧАКА ПРИЗНАНИЕ”
Едно от най-ярките имена в зората на родния ни футбол, преминал като метеор, но оставил трайни следи, бе Никола Мутафчиев – Колишчето. Десен инсайт на “Левски” и националния тим. Личност, свързана и с първите международни успехи на сините на чужд терен (1923 г. срещу “Трикольор” – първенец на Румъния – 4:2; 1925 г. в Париж с френския претендент “Стад Франсе” – 2:0 и др.).
За спортно-техническите му качества, европейските специалисти тогава не пестяха суперлативи. Ето някои от тях: Леополд Нич – “единственият футболист от европейска класа”. Австрийската публика възторжено го акламира: “С топката сякаш танцува виенски валс!” Хуго Майсъл (стратег и наставник на австрийския “Вундертим”) му предлага да играе в националния тим срещу голяма сума и издръжка, за да следва във Виена.
Какъв е отговорът? Обръща се към своя брат Димитър Мутафчиев (дясно крило): “Бате, какво ще правят мама и тате? Не. Оставам в “Левски”!” Тази синовна и клубна преданост звучи като, приказка, легенда!Предложената оферта и висока цена за “Ник” (Никола Мутафчиев – б.р.) го правят предтеча на българския професионален футбол. Блестящата му игра на стадион “Коломб” (Париж) срещу Ирландия на Олимпиадата (1924 г.) го утвърждава като голям футболист.
Неговият стил на игра и усилията на останалите допринесоха за овациите на френската публика, която ги нарече “уругвайците” на Балканите. Така в този прощъпалник на световната сцена България се класира на 12-о място пред такива отбори като Белгия, Испания, Румъния, Полша, Югославия и др.
Никола Мутафчиев бе богато надарен спортист – отлични физически качества, прекрасна скоростна техника, отличен дрибъл – “бродиращ” на терена, с “артилерийски” удар, необичайна интуиция за пласиране, завладяващо вдъхновение, неудържима настойчивост и решителност, устрем към победата.
Колишчето бе чужд на спортния хазарт. Той нямаше врагове. Никола Нинов (един от резервите – олимпиец) си спомня как през 1924 г. в срещата “Левски” – “АС 23” преодолява цялата защита, включително и вратаря. И казва: “Като потърпевши първи го приветствахме, очаровани от играта му. Никола Мутафчиев се раздаваше без остатък.”
Като учител и треньор обучаваше много, станали по-късно известни, футболисти: Асен Пешев (Капуй), Михаил Лозанов, Мими Байкушев, Тодор Конов (Бакиш), Климент Симеонов, Георги Пачеджиев (Чугуна) и др.
Радетел бе за преуспяване на юношеския футбол, устройваше средношколски блицтурнири преди големите мачове.
Универсален спортист – волейболист (един от основоположниците на волейболната игра), атлет (член на атлетическия комитет при СОСО), особено забавен при фигурното пързаляне и активен гимнастик.
С будна гражданска съвест бичуваше неблагополучията в спортната политика. Остави ценен архив. Написа и свои “Записки по футбол”, използвани и разпилени от недобросъвестни приятели.
Колишчето се славеше със своя чудесен глас. Участник в хоровете на “Славия”, “Гусла” и др.
Една от любимите му теми бе благонравието. Подобно на бразилците Жарзиньо, Пеле и Тафарел бе дълбоко религиозен, ерудиран и ревностен защитник на вярата.
Прицел за идеологическа бдителност. В споровете не отстъпваше. Съпругата му – учителка по математика, имаше за кадрова справка – жена на “заклет мистик – черковник”, унижавана по конференции и съвещания.
Този класик на българския футбол бе съзнателно пренебрегван и отминаван във футболната ни история. Тоталитарното зловещо мислене, липсата на морален кураж, лансираше реверанс към посредствени състезатели и спортни дейци. Всичко обаче за сметка на фигури с реален принос в отечествения ни футбол.
За Н. Мутафчиев продължава да се говорят легенди от тези, които го помнят. Някои от останалите живи съвременници твърдят, че е написал “Рибния буквар” на футболното майсторство. А Никола Мутафчиев просто чака своето подобаващо признание.
АЛЕКСАНДЪР ТАКЕВ
(вестник “Анти” от 1.09.1994 г.)
“ЛЕВЕНТЪТ, КОЙТО ПРАВИ ДИВНИ НЕЩА С ТОПКАТА”
Има наистина какво още да се пише за Никола Мутафчиев (Колишчето), красял играта на “Левски” и представителната единайсеторка на страната през двайсетте години! През 1964 г. Любомир Ангелов (Старото) – рекордьор по броя на участията и головете в международните ни срещи преди войната, а и годините след нея, беше категоричен: “Най-добрият български футболист е нападателят на “Левски” от ранния му период – Никола Мутафчиев!” И верен на чувството си за хумор, добавяше: “Колишчето като се засили, слиса отбора си, излъже противника, част от публиката, улучи единия дирек, после другия и вкара топката във вратата…” Не го е отминал в едно интервю и Иван Радоев (Баба Рада) – партньор на бай Кольо както на клубно, така и на национално равнище, възкликвайки: “Правеше дивни неща!”
В храма на голямото футболно изкуство го въвежда руснакът Михаил Борисов, първият треньор чужденец у нас, оставил трайна диря като наставник и състезател на “Левски”. Така овладява технико-тактическия арсенал, необходим за него като десен инсайт; усвоява колективната игра, основана на ниски подавания и триъгълни комбинации, заредена с дълги подавания; правилно се ориентира в ансамблови действия. Подвижен и неуморим е, та чак се чудят на неизчерпаемата му енергия. Впрочем в това лудо изразходване някои виждат и причината за заболяването му по-късно, извадило го преждевременно от строя. Но в своя зенит си спечелва и международно признание.
Но да проследим пътят му с отбора на “Левски” – една кратка, но бляскава диря!
От личните му бележки съдим, че е участвал в почти всички срещи за първенството в периода 1923 до 1926 г., когато болестта подкопава здравето му. Допринася за победата над “Славия” през есента на 1923 г. с 3:1, когато е прекъсната хегемонията на “белите” в градското първенство (след осем годишна борба!). “Спортен преглед” тогава отбелязва: “Левски” надмина “Славия” по замисъл на комбинациите, по пласирането на единиците и най-вече по техника”. След година “белите” пак са принудени да отстъпят, надиграни с 2:1 (с един гол и на Н. Мутафчиев). Той е стрелец и при успеха срещу “АС 23” – 5:2. Мери сили срещу “Владислав” в полуфинала за държавно първенство (0:0), който за жалост не се преиграва и шампион не е излъчен… Една бележка, че заедно с Гено Матеев закъсняват за финала срещу “Славия” за купата “Улпия-Сердика” през октомври 1926 г. (2:1), документира един от последните мачове на бай Кольо за първенството.
В международните срещи си спечелва неувяхващ ореол!
През 1923 г. “Левски” бие букурещкия “Трикольор” с 1:0 и Н. Мутафчиев създава головото положение. Следва победата и над гостуващия от Прага “Рус” 3:2. Ласкав отзив има за него и след минималната загуба от “ФК 33” (0:1) при първото гостуване на унгарски футболисти у нас. След отличното представяне в Румъния (срещу “Ромкомит” 1:1, срещу “Трикольор” 4:2) Русе посреща “Левски” с музика, а в София е устроено факелно шествие и Мутафчиев – носен на ръце!…
В края на октомври 1925 г. е турнето в Германия и Франция. След тежките загуби в Нюрнберг и Дрезден идва ред на мача в Париж със “Стад Франсе”, за да бъде записана една от “златните победи” 2:0.
Сред галаспектаклите на Колишчето е и срещата с отбора на Средна Унгария. В сборния състав на София всъщност само трима не са от “Левски”. Ето описанието: “В 10-ата минута една комбинация между Н.Мутафчиев, К. Йовович и К. Мазников завършва с гол. Невъобразима буря от “ура” и аплодисменти оглушава игрище “Юнак”. При ново нападение Н. Мутафчиев бие от пеналтерията във вратата и предизвиква нови бурни овации от екзалтираната публика: България - 2, Средна Унгария – 0.” За този голов удар дълго ще си спомнят – волето е било фантастично. Вратарят не е мръднал!
ДИМИТЪР ПОПДИМИТРОВ
(Вестник “Левски” бр. 8 (22) от 1993 г.)
“НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО”
“Футболът в България не е от вчера. Именити състезатели в този спорт сме имали и ще имаме. За съжаление малко се знае за онези радетели на българския футбол, които поставиха началото и имат значителен принос за развитието на играта у нас, за първите успехи в мачовете на междудържавно равнище.”
Така седмичникът “Старт” открива рубриката “Назад във времето” помествайки интервю на СИЛВЕСТЪР МИЛЧЕВ с един от живите участници и свидетели на отминали славни времена КЛИМЕНТ СИМЕОНОв – доайен на спортната журналистика в България, автор на няколко книги за футбола, играч на някогашните софийски клубове “Борислав” и “ФК 13”.
- Познавате отблизо десетки футболисти. За кой от тях сте запазили най-хубави чувства?
- За мнозина! Най-напред поставям моя учител по телесно възпитание Никола Мутафчиев, играч на “Левски” и на националния тим, десен инсайт, участник в Олимпийските игри през 1924 г. в Париж. Той притежаваше изумителна способност на футболист. Отличаваше се с достойнството си. Беше моят кумир от детските години.
- Как се сближихте с него?
- Предисторията е дълга. През една от ученическите ваканции баща ми изпрати мен и връстника ми Тома Янакиев като общи работници в новопостроената баня в “Овча купел”, близо до която живеехме. След години играхме с Тома заедно в “Борислав”. После той премина в “Славия” и достигна до националния отбор. Непробиваем бек. Получавахме заплатите си в събота и отделяхме пари за неделния мач. На следващия ден пътувахме с трамвай № 5 до Руски паметник, където причаквахме и тайно придружавахме Н. Мутафчиев Той излизаше от дома си по гащета с футболни обувки и сако върху фланелката на “Левски”. вървяхме подир него до игрище “Юнак”. В детски захлас наблюдавахме как ритмично помръдват мускулите на силните му крака.
- Какъв футболист беше той?
- Герой на всеки мач! Имаше силен удар, умееше да задържа топката, ловко да дриблира . Беше красив човек. Дясно крило на “Левски” играеше по-големият му брат Димитър Мутафчиев (Мърцо), също национал и отличен нападател.
- Кога се запознахте с футболния си кумир?
- Вече играех в “Борислав” и бях ученик в техническото училище “Цар Борис III”. Генерален секретар на Българската национална спортна федерация бе Александър Дякович, който израсна в средата на нашия клуб. Познаваше ме добре и през лятото ме вземаше на работа като временен служител. Имал съм хубав почерк, да помагам… По това време назначиха в спортната кооперация (магазина) на Федерацията Никола Мутафчиев Така случайността ни събра. Административен секретар беше Георги Урумов, най-добрият спортен журналист, който сме имали тогава.
- Потвърдиха ли се първоначалните впечатления за футболиста и човека Н. Мутафчиев?
- Напълно. Понякога поритвахме заедно на игрището на “Борислав”, макар, че той заболя и се отказа рано от футбола. Беше готов винаги да помага на младите. През 1928 г. завърши първия държавен курс за учители по телесно възпитание и го назначиха в нашето техническо училище. Никола Мутафчиев искаше да свърже името си с една голяма идея – да сформира национален ученически тим. Потърси свои колеги. Решиха да организират ученически турнир между отборите на софийските гимназии.
Интервюто на СИЛВЕСТЪР МИЛЧЕВ
е поместено в “Старт” от 14.07.1992 г.
“САМО ЕДНА ЦЕЛ – ДА ПОБЕДЯ!”
В моето юношество бе невъзможно човек да не познава Н. Мутафчиев от “Левски”. Неговата слава бе свързана с българското участие на VIII олимпийски игри в Париж. По време на своя апогей, говореше се, че имал “искрящо здраве”. От състезанията излизал “отморен”, “развеселен” и “някак си отпочинал”. И въобще той бе чудо във всяко едно отношение.
През 40-те и 50-те години ние бяхме станали големи приятели. Мен ме привличаше нещо особено и неопределимо в стария шампион – може би фактът, че въпреки годините и болестта, той бе запазил една чисто юношеска психика. Отмалял и почти грохнал, той пазеше младостта на сърцето се и погледът му бе останал светъл и юношески. Обичаше да говори. Имаше много спомени. Аз го интервюирах редовно. Бяхме замислили с него книга – “Един футболист разказва…” От анкетата в архивата ми са се запазили отделни листа.
Тук давам някои откъси, които са по-характерни или по-интересни.
- Как стана футболист?
- Неизвестно как. Както стават всички. Или по-точно аз не съм играл никога с парцалена топка. Баща ми имаше възможности. По време на войната (Първата световна) получих истински европейски “футбол”. Това реши всичко. Трябва да ти кажа, че от първия ден топката се оказа за мен истинско чудо. Скоро открих, че тя напълно се подчинява на намеренията на играча. Целех се в дървета и навикнах да ги улучвам. През войната ние, младите, бяхме напълно забравени от възрастното поколение. Бащите естествено бяха на фронта или, ако бяха в тила, бяха много заети. За нас войната се оказа безкрайна ваканция. Нямахме учители по редица предмети и празните часове в училището бяха повече от заетите. Буквално нямаше какво да се прави. Тогава София бе много малка. Като тръгнеш от Двореца след двадесет минути си напуснал града. Наоколо имаше големи полета необработвана земя. Те бяха нашите игрища. Поставяш два камъка за врата и след това събличаш ризата си. Играехме по панталони.Още помня пейзажа. В дъното е Витоша. Денят е светъл и като че безкраен. Имам прекрасни спомени от тези дни на полето. Навсякъде цъфтяха диви цветя. Да се движиш бе безкрайно щастие. Ще ти кажа, аз имах особено чувство: буквално летях като птица след топката. Никога не чувствах терена под краката си. Същото чувство запазих и по-късно като състезател. Но най-важното: аз не се уморявах.
- Как така не се уморяваше?
- Противно на всички закони на физиологията. Просто не знаех умора. Нямаше граници за мен, граници, поставени от умората. Защо бе така, не зная. Това стана причина да разбия здравето си. Нямах никога никакъв предупредителен сигнал от организма, че е време да престана... Когато съиграчите ми капваха, аз казвах: “Какво сте се окумили? Сега всичко почва”. Играех много на лоста и паралелката в училището. Леката атлетика почти бе непозната: хвърляне на гюле, диск, копие. Тези неща се разпространиха после. Ние знаехме само лоста и паралелката.- Какво дължиш на Миша Борисов?
- Всичко. Преди всичко вниманието. Футболистът трябва да чувства състоянието на всички на терена. Футболистът трябва да бъде и психолог. Трябва да следиш за рефлексите на всички. Забавеният рефлекс е поражение. Но това възприемане не става зрително. То се чувства. Как да ти кажа – аз добре схващах намерението на противника.
Атаката завършва с шут, което е известно. Но енергията на цялата атака трябва да се акумулира в шута – като влак, който се движи с голяма бързина и после внезапно спира. Това бяха моите “бомбени шутове”. Интересно е, че не успях да науча на моята техника никой колега. Те изпускаха части от секундата, важни части, в двоумение – разсредоточават се, намаляват силата на удара. Всичко трябва да става едновременно – мисълта и намерението се изразяват само в движението. Футболът е не само бързина, а и сила. Сила, която е еднакво физическа и нравствена.
- Какво разбираш под нравствена сила?
- Как да ти кажа. Аз никога не можех да си представя, че някой може да бъде по-добър от мене. Това ми беше просто невъзможно като идея. Дължа я на Миша Борисов, който ме научи да вярвам в себе си. Той твърдеше, че е научил сам това от Пушкин.
- Как така от Пушкин?
- Пушкин някъде бил писал или казал, че той не може да прави нищо друго, освен да пише. Следователно всичките му възможности били съсредоточени в това: да пише. Аз не можех да правя нищо друго освен да играя футбол. Нищо друго не ме интересуваше и за нищо друго не бях способен. Следователно трябваше да правя само това единствено нещо по неподражаем начин. Аз имах само една цел: да победя. Миша Борисов много ни говореше и за войниците на Кутузов. Каква друга цел има войникът, ако не да победи? Затова е и футболистът.От нас чакат да бием. Следователно трябва да го направим.
- Какви спомени имаш от Париж?
- Шемет. Ние не познавахме такава огромна публика . Тя ми се стори голяма като звездното небе.
Но аз никога не съм обръщал внимание на публиката – тя никога не ме е смущавала. Бях популярен и естествено ме окуражаваха. Но, на стадиона ние сме били винаги само двамата: аз и топката. При това дълбоко искам да подчертая – никога не съм бил индивидуалист. Всички го знаят – бях винаги в помощ на колегите си. И на стадиона, и по време на тренировки, и след това. Никога не съм криел каквото знам и мога. Ние всички бяхме просто момчета на Кутузов. Така казваше Миша Борисов и това бе светата истина.
- Вярно ли е, че в Париж са те наричали “Наполеон на българския футбол”?
- Вярно е. Те ме канеха да остана там като професионалист. Имаше дори и наши българи, които ми казваха да остана – за слава на нашия български спорт, да имаме един човек в известните тимове. Но аз не приех. Помнех Витоша със зелените ливади, дивите цветя! А не можех да се разделя и с Миша Борисов. Много ме канеха и във Виена. Отказах и на тях.
Когато се разболях, разбрах, че не съм сбъркал. В къщи и стените помагат.- И все пак твоят успех е необясним. Всички и до днес говорят, че си бил най-добрият състезател в цялата история на българския футбол.
- Щом го казват, може и да е истина. Колкото до моя успех, какво да ти кажа? Преди всичко Борисов много ми помогна, като ме научи да правя дихателни упражнения. Футболистът е преди всичко здрав бял дроб. Има тайни в овладяване на дишането, които могат да разберат само състезателите. Дробът трябва да се развива успоредно с мускулатурата. Иначе мускулатурата просто смазва белия дроб. Но за такова хармонично развитие не се мисли. У нас тогава играеха гимнастика по мюлеровата система. Тя е едностранна и опасна.
Освен това мен ме движеше радостта. Казвам ти, че летях като птица след топката: по-скоро ние бяхме две птици, които летяха една след друга. Има една дума: жизненост. И тя решава всичко.
- Имаш ли някакви ярки спомени от своя спортен живот?
- Много. Но над всички доминира един: ние сме на центъра, разиграваме топката. И изведнъж тя е при мен. Аз тръгвам. Пред мен е късото пространство, което трябва да прекося. Това буди взрив на чудни, познати на малцина сили... Аз правя своя бомбен шут. Стадионът е на крака. Това, прости ме, бе поезия.
- Съжаляваш ли, че стана състезател? Ти разсипа здравето си на стадиона.
- Здравето е нещо много хубаво, здравето е чудно хубаво нещо. Само болните знаят това. Никога не съм съжалявал. Аз живях като в приказка. Искам да кажа не за победите, а за полета след топката, за чувството, че ей сега ще пробием, че ей сега ще бъдем пред противниковата врата, в която топката ще влезе, ако ще на нея да има и решетки!
Мутафчиев бе спокоен човек. Говореше унесено. Бе съзерцателен. На състезание се държеше спокойно, никога не крещеше и не обичаше да обсъжда играта. Най-често го срещах край стадиона. Обичаше да се разхожда край реката. Четеше много и джобовете му бяха пълни вечно с вестници и с книги. Ние говорехме много върху мотивировката да стане спортист, върху психологията на шампиона. Той имаше чудесни наблюдения. Мутафчиев се бе простил със стадиона без драма. Бе запазил светли и несподелени спомени и едва се усмихваше, когато някой, познал го казваше: „А, това е „Наполеон на българския футбол”.
ВЛАДИМИР СВИНТИЛА
(вестник „Антени” от З.10.1979 г.)
С ПЕРОТО НА НИКОЛА МУТАФЧИЕВ
1.СПОРТ И ТУРИЗЪМ
Свещен дълг е всеки с всичките си сили в кръга на своите способности така да работи за благото на своята Родина, че един ден да може да каже за себе си думите на полския поет Мицкевич:
„С цялата си душа съм сраснат със своето Отечество и неговата душа направих моя собствена.”
Първото условие за постигане на тази цел е доброто здраве. Източник на здравето е близкият допир до природата, планините, реките, моретата, слънцето. По-добре един здрав мозък, отколкото един пълен със знания ум, на когото липсва енергия за работа. „Който седи, ръждясва”, а радостта и силата се наблюдават в земеделския труженик, спортиста и войника. Нищо не поддържа тялото така свежо, еластично и елегантно както спорта и туризма. Отдавна е известно разбирането на връзката между дух и тяло. Нагледно то е отразено в известната статуя на Хермес в Олимпия. Еврипид казва: „ На земята смятам за най-съвършен този, който с една и съща ръка може да напише „Ифигения”, и да си сложи венец от Игрите”.
Прекрасни са думите на Тодор Кожухаров - изтъкнат наш журналист:
„България е богато надарена. Езерата на Рила и Пирин са изумрудите на нейната диадема. Вечните снегове на Мусала и Елтепе блестят в нея като диаманти. За огледало на китните Балкани служи лазура на морето. Витоша, както и другите наши планини, са едно приказно приоблачно царство на мечтите и красотата, на прегърнатите скали, обрасли със зеления здравец.”
Колкото повече се разпространява туризмът, толкова повече болниците ще намаляват. Пластиката на тялото става пластика и на душата и хармонията на тялото става хармония на духа.
Големият руски светец, известният Кронщадски чудотворец Йоан (1829-1908 г.) създал за бедните Дом на трудолюбието. Там се отделяло особено време за военната гимнастика, защото той смятал, че „гимнастиката като любимо занятие на юношите способствува за развитието както на телесното, така и на душевното им здраве”. Още Питагор изисквал телесните упражнения да се съчетават едновременно с духовни. Апостолите на Христа, които всеки ден теглели рибарските мрежи са били с мускулести и атлетически тела.
2. УМОРА, ПРЕУМОРА, ИЗТОЩЕНИЕ, ТРЕНИРОВКА
Според лекарите чувството на силна умора се явява като тревожен сигнал, който показва, че работата е напрегнала много си-лите на организма и ако въпреки този сигнал телесната дейност продължава, настъпва остра преумора, на която и специалистите вече не могат да помогнат.В това отношение известен е в историята случат с Маратонския вестител Евклес. Изпратен от пълководеца Милтияд да съобщи за голямата и решителна победа над персите, той без да жали силите си,бягал тъй бързо и безспирно,че дошъл в Атина, могъл да изговори само няколко думи за победата и паднал мъртъв.
Смъртта от преумора се ускорява, когато към последната се прибави и действието на студа. Такива условия съществуват при зимните излети на туристите. Нещастните случаи, които зачестиха у нас стават обикновено през силни бури. В такова време същест-вуват ВСИчКИ условия за голямо пресилване на туриста. Страхът и вълнението от застрашаващата природна стихия го заставят да бър-за колкото се може повече; ходенето става все по-трудно, поради противодействието на силния вятър и засипването на терена.
Що се касае до изтощението, то е резултат на често повтаряща се преумора без да се даде възможност на организма да възстанови напълно своите сили.Подобни случаи имахме напоследък с ня-кои от играчите на “Левски” и тия от националния ни тим.
Във връзка с преумората и изтощението се появяват и ня-кои инфекциозни заболявания. Случаи на ревматизъм, ишиас и сърце в нашата спортна действителност имаме вече доста...
Повишението на телесните сили и издръжливостта е една от големите задачи на физическото възпитание. Това се постига по пъ-тя на тренировката, водена от добър спортен учител.
(Вестник “Слово” от 4.08.1932 г.)
3. ТЯЛО И ДУХ
Когато Рим бил в разцвета на своето величие и заливал стария свят с победоносните си легиони, силата на тялото била въздигана в култ. Управниците мислели, че в силните мишци и здрави крака е най-сигурният залог за закрепване и увековечаване всесветското господство. Ала… величието на един народ се крепи не само в здравото тяло, но и на здравия, облагороден и осветлен дух.
Човек се състои от две същности: тяло и дух, при това тялото е нещо временно, а духът е вечен. Това далеч не ще рече, че не трябва да се грижим за тялото. Напротив - макар и временно, то е необходимо за земния ни живот. Затова грижите, които са си поста-вили организациите по физическо възпитание са полезни, стига те да бъдат направлявани от хора, познаващи делото... Паралелно със здравото тяло, трябва на първо място да се погрижим за здравия и светъл дух. Той е основното начало на живота, той пребъдва и след смъртта...
Най-важното нещо за известна личност или да кажем за спортиста е неговият характер, който се обуславя от физическото му и душевно състояние.Въпросът значи е нашите спортисти и техните ръководители физически здрави ли са и духовно усъвършенствани и работят ли в това направление. Но ръководителите са се занемари-ли, а младежта е в безпътица. Мнозина се питат защо това е така, а онова иначе. Така ще бъде, такава е съдбата на всяко общество, което не цени своите вдъхновени идеалисти, които действително знаят какво трябва да се прави със спортната младеж и как да се възпитава. Общество, което не знае да цени своите първенци, заслу-жава да го управляват друга категория личности ...
Днес на всяка крачка се срещат спортисти здрави, смели, но духовно невежи и умствено неосветени, с доста груби нрави...
Кажете на някой председател от спортните дружества, че при служене на Светата литургия в храма е много полезно да се присъства, защото се излъчват благодатни сили, които са от голяма полза за нашето духовно здраве и вижте какво ще ви отговори той...
Болен дух управлява нашата младеж. А това не е само днес и вчера. Още от преди много години човечеството е имало хора с болен дух, които са го довеждали до задънена улица или са го хвърляли в изтребителни войни. И тогава са се унищожавали много ценности, създадени от мъдри люде,с възвишен дух и прозрение. Ще повторя пак: здравото тяло и силните мишци са хубаво нещо, но са безполезни, ко-гато в тях господства варварски дух. Същото може да се каже и за силния и здрав дух в кекаво тяло.Такова тяло е негоден инструмент…
Когато говорим за физическо възпитание, не бива да забравя-ме, че то ще бъде повече пакостно,отколкото полезно,ако същевременно не работим и за създаване на здрав дух. Силното тяло, в което живее болен дух е опасно за другите, защото често пъти то развива своята сила в разрушителни и престъпни деяния, под повелите на болния дух. А такъв дух е рожба на неразумен живот, на какъвто мнозина са се отдали днес, дори между ония, които ратуват за физическо въз-питание. Не може да бъде със здрав дух оня, който пие и препива, който скита до късно; който изсмуква по две кутии цигари; който таи в душата си завист и омраза...
(Вестник “Левски” от 21.XI.1933 г.)
4. ЗА ЕДИН “АНГЕЛ НА СКРОМНОСТТА“
Пред 200 годишнината от рождението на Винченцо Белини (1801 - 1835) няма да е безинтересно да се отбележи, че Никола Мутафчиев подготвя брошура за световноизвестния композитор, като използува италиански източници. Не случайно в текста се изтъква: “Пошлото лицемерно лустро и маниерничене веднага се усеща и не може никого да залъже, но когато обноските са израз на вътрешна хармония, изисканост и топлота, те веднага привличат.” Гьоте пише, че истински добрият човек е чудо на чудесата.
ОТЗИВИ, СПОМЕНИ, ЩРИХИ
През 1921 и 1922 година в София гостува руският футболен тим “Галиполи”. При първата визита идва Фр. Клюд, който ще остане във ФК 13, а при втората визита - личат имената на големи футболисти, като Бохемски, Борисов, Мартинов, Кучумов, Рибак. За първи път софийските спортни среди виждат постановката на модерния футбол. Миша Борисов е феноменалният стълб на тима. Той се задържа в София, като играч и треньор на „Левски”.
„Борисов въведе колективната игра, поведе борба със соловите изяви и безсмислените силни удари, накара ни да свалим топката долу. Така се научихме да играем с ниски подавания и триъгълници, съчетани с дълги прехвърляния на топката. В отбора ни имаше вече талантливи млади играчи и от тях Борисов създаде много силен колектив. През 1922 година „Левски” гостува във Варна. Игра два мача срещу „Тича” и „Владислав”. Най-силно впечатление ми направи Миша Борисов на втория мач срещу „Владислав”, когато всички нападения на варненци се разбиваха от гранитния централен защитник Миша, който с окървавена глава геройски отстояваше името и честта на своя тим” - това е спомен на Борис Василев, който е дал името на „Левски”.
През лятото на 1923 година се играе мач, който донася за България ценна международна победа. „Кое българско сърце не трепва, когато чуе че ще се играе някаква международна среща. И това е защото играта и борбата са в кръвта ни, в самите нас” - пише някъде в спомените си самият Никола Мутафчиев. На този мач „Левски” побеждава първенеца на Румъния „Трикольор”. Мутафчиев е преодолял отбраната и създава голово положение, което донася победа 1:0. Буря от ура, ръкопляскания и одобрения. Голяма е радостта, защото по това време румънският футбол е вече с име. През август същата година руският тим под името „Рус”, дошъл от Прага, гостува отново на софийските футболисти. Миша Борисов също се включва в състава на поста си централен халфбек. Сред гостите е известният чехословашки играч Ваник. Впечатлението от него е толкова силно, че мнозина наши спортисти признават неговия дрибъл за една рядкост между всички чужди футболисти, които са гостували впоследствие у нас. Първият дебют на „Рус” срещу „ФК 13” му донася победа с единадесет гола, от които осем са в сметката на Ваник. Едрият и внушителен Балдин с отличната си игра като десен инсайт е първият образец за Никола Мутафчиев. Във втория мач на „Рус” срещу подготвяния от Борисов нов състав на „Левски” русите губят с 3:2 в полза на „Левски”, играчите на който играят с висок дух, бързина и умение. Именно играчите от този отбор дълго време имат голямо обаяние и печелят оня престиж, на който се дължи популярността на „Левски” и до днес. Този отбор е актив не само на „Левски”, той тласка напред развитието въобще на българския футбол.
През октомври 1923 година “Левски” се бори в една от официалните международни срещи на столичните футболисти срещу „ФК 33” от Будапеща, който за разлика от командите „Галиполи” и „Рус” е представителен тим на организиран и регистриран спортен клуб. Това е първото гостуване на унгарски футболисти в София и то оправдава повишения интерес. В първия си мач унгарските майстори побеждават „ФК 13”, а във втория - „Славия”. Третият мач е с „Левски”, чиито играчи хвърлят всички сили, за да реабилитират младия български футбол, но не успяват и, въпреки, че тази игра е една от най-хубавите на „Левски” - резултатът е 1:0 за „ФК 33”. В отзивите за мача е посочено, че Никола Мутафчиев се е отличил като е нанесъл опасен удар.
В историята на нашия футбол е отбелязано първото излизане на софийски отбор в чужбина - гостуването на „Левски” в Букурещ. В желанието си да се реваншира за загубата си в София „Трикольор” поканва „Левски” в Букурещ. В Румъния на „Левски” е оказан сърдечен прием. Непредвидено трябва да се срещне първо с “Ромкомит”, в който играят 10 италианци и един румънец. Една загуба срещу тях преди мача с „Трикольор” ще доведе до понижаване на престижа на нашите играчи, от друга страна трябва да се пестят сили за следващия ден. За щастие мачът завършва 1:1. На сутринта румънските вестници съобщават за този резултат, но предвиждат, че победата ще принадлежи на „Трикольор”. Треньорът на същия клуб залага главата си, ако отборът му не бие с 5 гола. Причината за тази самоувереност е в това, че в тима на „Трикольор” личат двама от най-добрите играчи на „Кинижи” от Темишвар. Разчита се и на умората на „Левски” от пътя и предишния мач. За началото на мача в. “Универзул” отбелязва: „Левски”, отнел топката от Физоти, я праща към крилото Мутафчиев. Тук следва една серия от комбинации между двамата братя Мутафчиеви”. По-нататък играчите на „Левски”, добили вяра в себе си, проявяват рядко самообладание и спокойствие, като демонстрират характерната си ансамблова игра с бързи и разнообразни комбинации. Още в 8-ата минута Мазников бележи първия гол за България. Веднага след това „Левски” атакува отново и чрез удар на Никола Мутафчиев вкарва втори гол, който обаче рефера обявява за засада. В 10-ата минута Никола Мутафчиев атакува наново и вкарва друг гол. Сред смълчалата се румънска публика, залята като от студен душ, се процепва „ура” на българите, които присъстват там. С изящна техника Кирил Йовович бележи третия гол. Нов силен удар на Никола Мутафчиев праща топката в мрежата на противника, придружен с гръм от ръкопляскания. Но и този път реферът обявява засада, без да може никой да разбере защо. Така първото полувреме завършва с резултат 3:0. След почивката играчите на „Трикольор”, ободрявани от публиката успяват да вкарат два хубави гола. Присъствуващите българи са обзети от трепет да не би трети да отнеме хубавата победа, но точно тогава „Левски”, чрез Д. Мутафчиев спечелва още един гол. В. “Скоул спортиф”, в специалното си издание пише: „Българите притежават превъзходна техника”. В. “Румъния”: „До турнето на „Трикольор” не се знаеше дали в България съществува някакво спортно движение. В концерта на международния футбол българите не участвуваха нито веднъж, този път те са тук, като поставят на тежко изпитание нашия спорт. Видяхме ги на работа, като играеха чудно красиво, с къси пасове и сполучливи комбинации с великолепна игра с глава. Но това, което най-вече привлече вниманието на публиката беше особената изтънченост в изпълнението на играта”.
Този международен успех на нашите футболисти в чужбина изпълва с възхищение любителите на спорта и у нас. На другия ден срещу Руската църква в София залепват телеграмата със съобщение за победата. Русе посреща „Левски” с музика. В София от гарата до паметника В. Левски е устроено факелно шествие. Никола Мутафчиев бива вдигнат на ръце от стъпалото на вагона и през целия път е носен от възторжените си почитатели. В речта си един от ораторите казва: „Вие заслужавате похвала и благодарност, защото поставихте българските спортисти, българската младеж и българския народ на онази висота, на която ветераните от Шипка я поставиха във войните”.
На отбора победител е връчен лавров венец и София става свидетел на рядко спортно тържество.
В пресата от онова време е описан подробно и мачът състоял се в София през пролетта на 1924 г. с букурещкия „Ромкомит”. По това време тимът на „Ромкомит” притежава големи футболисти - унгарци и италианци, които придават на тима съвсем друг изглед от този, който е имал през миналата година. Поставен пред такъв сериозен противник „Левски” побеждава 2:0, като показва превъзходната си техническа подготовка. На вратата на „Ромкомит” е известният вратар на градския отбор в Торино - Липицер. Към 22-ата минута от началото на играта Кирил Йовович отбелязва първия гол. Публикувана е снимка, на която е показан Липицер, който с умело плонжиране в последния момент под десния дирек на вратата отблъсква топката, изпратена от „опасния удар на Никола Мутафчиев”. През второто полувреме „Ромкомит”, който е решил на всяка цена да се реваншира започва с устрем. След една „темпераментна и отчаяна борба” между двата противника, в 23-ата минута, Мазников пробива и умело подава на Никола Мутафчиев, който с нисък бърз удар вкарва втория гол.
На 25.ХI.1923 г. е мачът между „Левски” и „Славия”. „Левски”, който е по-нападателен побеждава с 3:1. След мача вестниците съобщават, че особено се е отличил Никола Мутафчиев, един от голмайсторите. В. “Спорт” в коментара си пише за двата инсайта на сините, особено десния, които с добрата си техника и бързи движения са били опасни и страшни в своите нападения.
На 20.VIII.1924 год. в София наново гостува ”Рус”. Очакванията на публиката да види една елегантна игра на добри майстори във футболния спорт се оправдават напълно. Двата отбора с красиви комбинации, изразени в непрекъснати атаки през цялото време на играта държат публиката в напрежение и биват бурно аплодирани. „Левски” побеждава с 4:2.
На 22.Х.1925 год. „Левски” предприема голямо турне в Германия и Франция. Борис Василев пише в „Спортен преглед” за първия мач на „Левски” след 48–часово пътуване с „ФК Нюрнберг”, в който играят титуляри на германския национален тим. Въпреки голямата разлика в резултата 7:1 в полза на „Нюрнберг”, отзивите в германската преса са твърде ласкави за „Левски” и конкретно за Н. Мутафчиев: „вратарят Шулфаут хващаше много от умелите удари на десния инсайт”.
На 8.ХI.1925 г. „Левски” играе с парижкия клуб „Стад Франсе” победител над столичния шампион и кандидат за шампион на Франция „Ред Стар”. Красивият стадион „Буфало” е изпълнен до последно място. След хубава и резултатна игра, „Левски” печели с 2:0.
Всички парижки вестници отбелязват със симпатия успеха на „Левски”. „Пти журнал” пише: „Българите предприемат опасни действия. Отличава се техния краен десен фланг, където са двамата братя Мутафчиеви, които играха чудесно, въпреки хлъзгавата почва. Доста дълго нашите гости са господари на положението. Те превземат топката, играят си с нея, като ни напомнят играта на уругвайците в миналогодишната Олимпиада. Накрая в полумрак публиката засвидетелствува победата на “Левски” чрез дълги и горещи овации”.
Но да се върнем малко назад...Взето е решение България да участва в Парижката олимпиада. А и се оповестява съставът на националния отбор, в който е включен и Никола Мутафчиев. В.”Спорт” помества снимките на нашите представители с кратка характеристика за всеки. За Никола Мутафчиев четем: „Идеален тип на инсайт. Специалист на един от най-трудните голове, правени във време на движение, когато топката е още във въздуха. Най-добрият техник в тима”.
За треньор е ангажиран Леополд Нич. За него „Ноес Винер журнал” пише: „Нич, безспорно един от най-добрите играчи, които е давал австрийският спорт, е от най-видните представители на модерния футбол на континента. Той е играл повече от 25 пъти в международни мачове на Виена и Австрия”. Спортният виенски вестник „Абенд” добавя:
„Българският футболен съюз е направил много добър избор, защото Нич е завършен техник и напълно владее комбинационната игра. При неговата интелигентност не ще му бъде трудно, доколкото позволява късото време, да предаде нещо от своите познания на учениците си”.
За подготовката, която Леополд Нич провежда с нашия национален отбор разказва Боян Бянов /зап.генерал/, бивш играч на “Тича” (Вн) и “Левски” (Сф): „Тежката задача, която ни предстоеше изискваше добра материална база и необходимите условия за подготовка. Но... базата беше оскъдна, а условията въобще не бяха създадени. Всички играчи от отбора изпълняваха през деня служебните си задължения без никакво облекчаване, а след работно време, вече уморени отивахме на тренировка. Занимавахме се до късно вечер, а след това всеки от нас се прибираше в къщи. За хигиенни и здравни мерки, за някакъв режим на храна и почивка въобще не се мислеше. За честта на другарите си от олимпийския отбор трябва да подчертая, че всички преодоляваха трудностите и умората и крайно добросъвестно се подготвяха да изпълнят дълга си. Поддържаше ни горещата любов към Родината и безпределното желание да я представим на Олимпиадата. Помежду ни се създаде истинско другарство и здрав колективен дух, поддържаше се висока съзнателна дисциплина. В спорта това са много важни фактори за успеха.”
Рано сутринта на 13.V.1924 год. националният отбор заминава с големия австрийски параход „Сатурнос” за Виена. Там се играе първият мач на националния ни отбор. Състезанието започва от 18 часа на 21.V.1924 год. на виенското игрище “Хое Варте” пред 10-хилядна публика и завършва 6:0 в полза на Австрия. В „Спорт Тагблат” четем: “Можеха да се констатират способностите за един съвсем модерен играч само у Н. Мутафчиев. Той даде и единствения остър удар към вратата”.
Ето и първото ни участие в олимпийския тунир. Точно в 16.00 часа на 28.V.1924 г. българският и ирландският отбор излизат на стадион „Коломб”. В сравнение с едрите ирландци, нашите състезатели изглеждат дребни и слаби. Настроението им е обаче като на войници пред сражение. Целият тим е облечен в красивите бои на българския трикольор със златни лъвчета на гърдите. Военната музика свири българския национален химн. На стадиона наред със знамената на другите участници плющи и българското знаме.
От начало играта е бавна и плаха от страна и на двата отбора. След това българите доминират до известна степен и нападат ирландците. Те имат надмощие през цялото първо полувреме. През това време високоговорителите известяват по другите стадиони и из цял Париж: „Внимание! Внимание! Българите са втората изненада на Олимпиадата”. /Първата са уругвайците, които два дни преди това на същия стадион пред 1000 души публика сразяват Югославия със 7:0/. През второто полувреме трибуните на стадиона се напълват. Любителите на футбола идват да видят онова, което не са очаквали. Нашите играчи са вече с повишена вяра в себе си. При една майсторски създадена изкуствена засада от Александър Христов веднага се организира контранастьпление, завършило с удар на Никола Мутафчиев над горната греда. И през по-голямата част на второто полувреме българите установяват надмощие. Докато „най-сетне - както пише парижкият вестник „Интерсижант” - в трийсетата минута при един от най-красивите офсайди на играта - но съдията не може всичко да вижда - ирландският център Дънкан отбеляза един гол, който българският вратар /виждайки вдигнатото флагче на страничния съдия за засада/ остави да влезе без съпротива. В. “Екселсиор” съобщава нещо повече: „Ирландия надви мъчно България. Център нападателят Дънкан бе напълно в положение на засада, още повече, че той много умело си послужи с ръка, за да нагоди топката на крака си. Българите - активни и смели – се оказаха слаби пред вратата на Ирландия… Впрочем положението на засада ясно личи на документалната филмова лента за мача, която е запазена. За Никола Мутафчиев френският печат пише след мача, че е „футболист от европейска класа”. “Въобще ефектът от резултата на този мач е така силен, както при една победа. Никога до тогава френската преса не е писала толкова за България, която бива класирана на 9-о място във футбола… На другия ден на приема в нашата легация пълномощният министър изтъква, че това, което е направено на “Стад де Коломб” за час и половина, дипломатите не могат да постигнат за няколко години, а често пъти и никога. Никола Мутафчиев получава предложение да остане в Париж, на което ръководен от родолюбиви чувства отказва. Георги Григоров пише в спомените си, че играта, която Мутафчиев даде на Олимпиадата е сравнявана с тази на уругваеца Андраде и на други големи играчи.
Новината за резултата от мача предизвиква истински взрив от чувства в София. Когато се получава вестта по телефона привечер образува се факелно шествие. Пред Военния клуб се произнасят пламенни речи и се изпраща възторжена телеграма на отбора ни в Париж. Нашите олимпийци донасят от Франция медали и дипломи подписани лично от барон Пиер дьо Кубертен.
Ето и други свидетелства за дирята на Колишчето в националния ни футбол:
На 10.IV.1925 г. в Цариград се провежда първата среща между представителните отбори на Турция и България. Ето какво си спомня Кирил Иовович: „На срещата с Турция в Истанбул ръководи местен съдия, макар да ни бе казано, че е англичанин. Той отмени няколко гола - мои и на Никола Мутафчиев. Загубихме с 1:2. Почти през цялото второ полувреме се борихме с играч по-малко - вратарят ни Андреев бе тежко контузен и бе откаран в болница. На вратата застанах аз и спасих няколко удара.”През 1925 год. се образуват два национални отбора в България. „А” отбор, съставен от варненските футболисти, и „Б” отбор от софийските. „А” отборът от Варна играе в София мач срещу румънският национален отбор. В този мач, завършил 4:2 за Румъния в “А” състава ни като най-добър от София, е включен и Никола Мутафчиев.
Постепенно българският футбол задочва да печели почва. На 13.VI.1925 год. в София е срещата България - “Средна Унгария” завършила 2:0. Автор на единия от головете е Никола Мутафчиев. Радостта от победата е голяма… Но … това е и своего рода прощална песен на Н. Мутафчиев като футболист. Големите натоварвания без необходимите условия, режим и хранене, с каквито нашите играчи тогава не са разполагали, казват думата си. Мутафчиев заболява тежко и напуска терена в разцвета на младостта си…
Погребението на Никола Мутафчиев в църквата “Св. Георги” на ул. “Патриарх Евтимий” в София се състоя в атмосфера на всеобща обич и необикновено внимание от страна на спортната общественост, с участието на хористи и артисти от операта, на хоровете “Гусла” и “Славия”. Цялата голяма църква и цялата градинка около нея бяха запълнени със стотици почитатели на изтъкнатитя футболист. До ковчега му, бяха заели места генерал Владимир Стойчев – председател на Българския олимпийски комитет и генерал Крум Лекарски, както и футболисти от националния отбор и от “Левски”. В словото си ген. Стойчев определи Никола Мутафчиев като първосъздател на футбола ни, прославил името на България на VIII олимпиада в Париж. Цялото погребение беше достойна последна почит към многозаслужилия ни футболист.
За този раздел на сборника са използвани откъси от книги на Стефан Нойков и Емил Николов; публикации на Борис Василев - Боркиша, извадки от сп. “Тяло и дух” /редактирано от
Н. Мутафчиев /, сп. “Спортен преглед”, в. “Дневник”, както и други отзиви в чуждестранни и наши вестници.
|