Невероятна статия! Трябва да я препрочитаме периодично!
| forum.levski.com https://forum.levski.com/ |
|
| Левски - с духа на името https://forum.levski.com/viewtopic.php?f=6&t=2189 |
Страница 1 от 1 |
| Автор: | Кока-Кольо [ Сря Ное 23, 2005 3:21 pm ] |
| Заглавие: | Левски - с духа на името |
За всеки левскар - съвсем нормално - Левски е нещо лично и различно. И всеки свързва Левски със свои конкретни емоции и спомени. Свързва Левски с различни времена и периоди. От своя живот и живота на Левски. И така Левски съществува вече 90 години. Левски – разбира се, не е Единственият футболен клуб, но при всички случаи е Специалният клуб на България. Клубът, който наистина носи нещо от духа на своя патрон – Васил Левски, наречен и Апостола на свободата. Както и да звучи - дори и кощунствено като сравнение - това, което е Васил Левски като влияние върху историята на създаването, утвърждаването и развитието на независимата модерна българска държава, това е Левски не само в българския футбол, а и изобщо в обществения живот на България. За дълги периоди от своето съществуване това е Левски в развлекателното, освобождаващо, разтушително измерение на обществения живот в тази малка изстрадала страна. Да, в трудните и мрачни времена на комунизма Левски дълго е бил сърцето на общественото разлечение и утеха. Отборът, кръстен на името на Апостола на свободата, и до днес остава носител на дух на свобода. И този дух е останал, въпреки многократните опити той да бъде усмирен, обязден или заличен. Или в последните години – в условията на перверзната посткомунистическа демокрация - просто приспан и притъпен. Или пък употребен. В крайна сметка обаче футболът е само една емоция, една страст по една игра. Но най-популярната спортна игра. И най-яркият, несравнимият носител и изразител на феноменалността на тази игра в България е именно Левски. Затова той е и най-популярният, най-обичаният. Затова и неговата публика е по-различна, затова мнозина от неговите привъженици са по-разкрепостените, по-свободните, по-духовните, по-духовитите, по-напредничавите. Затова и футболният клуб Левски е един от най-значимите социални феномени в България. Въпреки и неговият очевиден упадък от “зората на демокрацията” насам. Основан преди 90 години от шепа ентусиазирани младежи в кипящото от енергия и пориви общество на нова България, един от десетките и десетки футболни клубове в плуралистичното и динамичноразвиващо се Трето българско царство, софийският Левски много бързо се превръща в един от най-популярните, а в края на 30-те години вече и в най-популярният футболен клуб у нас. Оттогава до ден-днешен Левски никога не отстъпва от този свой статут. За разлика от упадъка на Славия (обезличен в голяма степен от комуническата власт) или пък от отбора на същата тази власт – лит(*кс-етрополе (който така и не успява да спечели подкрепата, на която се радват “сините” – просто защото насила любов няма). Не са малко тези, които твърдят, че магията на Левски е в неговото име. И сигурно тя наистина се корени в него. Но от там тази магия тепърва започва да расте. Щом говорим за футболен клуб обаче, това, естествено, означава, че става дума преди всичко за футбол. Но футбол откъм многото му измерения – спортно-технически, естетически, емоционални, духовни. И тук “синият” отбор е Лев-ският отбор. Левски - отборът, в който са израснали и са играли най-големите, най-великите, най-уникалните футболисти на България. Именно те са в основата на величието на този клуб. Но в единство с уникалната за България общност на привъжениците на този клуб. И когато говорим за най-големите български - и едновременно “сини” - футболисти, когато говорим за дадените от Левски еманационни представители на тази игра в световен мащаб, задължително трябва да напишем с големи букви четири имена: АСЕН ПЕШЕВ – КАПУЙ, ЖОРО СОКОЛОВ – ЙОГАТА, ГЕОРГИ АСПАРУХОВ – ГУНДИ и БОЖИДАР ИСКРЕНОВ – ГИБИ. Поради опитите на комунистите (започнали на 9 септември 1944 и валидни и до днес) да изтрият и фалшифицират историята на България, българите като цяло нямат развито чувство и необходимост от историческа памет. Поради тези причини и името на световния футболист, най-добрият в българския футбол до Втората световна война – Асен Пешев – остава почти непознато. Капуй е изключително комплексен играч, отличен реализатор, с превъзходна техника, комбинативност, пробивност, бързина, игра с двата крака, негова запазена марка са убийствените изпълнения на удари от воле. Скромен, коректен и възпитан – истински спортен пример. Асен Пешев, освен 13 сезона в Левски, играе и няколко години професионален футбол в Чехословакия, където завършва висшето си образование като инженер. За Жоро Соколов е писано, но по същество - твърде незадоволително. Неговото име е истинска легенда. Истинска. Не в глупавата и куха журналистическа употреба на тази дума. Соколето е футболен виртуоз, гений и артист. С изключителни физически качества. Неговата дарба и съдба поразително напомнят тези на считаните за най-големите в историята на футбола на Бразилия и на Острова – Гаринча и Джордж Бест. Единствената причина Жоро Соколов да няма тяхната световна слава е фактът, че той играе в тотално изолираната Съветска България. Георги Аспарухов-Гунди е другата голяма легенда на българския футбол. Неговата слава още приживе обаче успява да премине през телените мрежи на полицейския режим в България. Централен нападател от най-висока класа – силен, техничен, елегантен, резултатен, изобретателен, комбинативен. Известен с превъзходната си игра с глава. Неговото майсторство, скромност, обаяние, съчетани с рядка физическа красота, стават причина за истинска Гундимания в тоталитарна България. На подобна популярност комунистическата власт няма как да гледа с добро око. Трагичната смърт на Аспарухов “канонизира” неговия ореол. Затова и по линия на Държавна сигурност се опитват години наред да ограничават публичните прояви на възпоменание за големия футболист. Въпреки това, Гунди е в някакъв смисъл и всеобщ любимец. Приживе той се радва на симпатията и подкрепата и на хора от комунистическата върхушка. Покрепян е и от немалко представители на строго контролираната по това време журналистика. Статутът на Аспарухов е много различен от този на неговия дългогодишен съотборник Жоро Соколов. Соколето, наричан и Йогата, е пълният антипод на социалистическия тип спортист – той е буен, страстен и жизнерадостен индивидуалист, непризнаващ прегради и ограничения, още по-малко пък правилата на милиционерската държава. Неслучайно и кръст на кариерата на този добросърдечен и волен спортен феномен слагат именно фукционерите на комунистическата власт. Жоро Соколов е човек, който се радва на рядка любов от страна на публиката. 20 години по-късно се появява и неговото напълно “оригинално копие” – Божидар Искренов. Наричан още Гибона или Гиби, известен и с по-късното си прозвище “Радостта на народа”, нападателят на Левски е следващият несъмнен гений на българския футбол - също виртуоз, също артист. Също блестящ дрибльор, финтьор и импровизатор. Независим характер, честен и прям. Не по-малко обичлива душа от Жоро Соколов. Разбира се, когато говорим за изключителни футболисти в Левски, би трябвало (без никаква претенция за изчерпателност) да споменем имената на: Асен Панчев – знаменитото ляво крило преди Втората световна война. Апостол Соколов-Поцо (бащата на Жоро Соколов) – вратарят-новатор в световния футбол, за когото самият Лев Яшин казва, че се е учил от играта му. Георги Пачеджиев-Чугуна - дребният, но неуловим, бърз, високотехничен и резултатен нападател. Васил Спасов-Валяка – изящният, технически брилянтен халф-нападател с перфектен поглед върху играта. Така да се каже, в третата редица можем да поставим: Вратарят Ради Мазников – учител на Апостол Соколов в стила да играе в цялото наказателно поле, вратар с осанка и красив маниер. Христо Илиев-Патрата – плеймейкър с отличен поглед върху играта, силен голов нюх, спортсмен. Сашо Костов – крилото с превъзходна техника, финт, пословичен шоумен и зевзек. Павел Панов – елегантният, интелигентен и високорезултатен халф-нападател, дошъл след обединението със Спартак София, но направил своята кариера на “Герена”. Емил Спасов – играч с чудесна техника, финес, финт и тънко чувство и поглед върху играта. Отлично се вписват в стила и атмосферата на играта на Левски и дошлите от други отбори като вече изградени футболисти, притежаващи изключителни качества - Никола Котков-Котето, Тодор Барзов, Пламен Гетов. (Впрочем, формално и споменатият вече Георги Пачеджиев може да се причисли към тази категория, но той е софиянец, който е левскар по сърце, чията мечта да играе в любимия му отбор се сбъдва чак, когато е 30-годишен) Интересно е, че Левски е отборът дал на българския футбол и най-добрите изпълнители на едно твърде специфично и ефектно умение – играта с глава. Става дума за майстори като Божин Ласков, Димитър Йорданов-Кукуша, Георги Аспарухов, Наско Сираков. Интересно е, че степента на тяхното умение – макар и различаващо се вече на едно твърде високо ниво – върви по нисходяща линия от Божин Ласков насам. Ласков е известен с ударите си с глава, които имат силата на шут – дори и извън границите на наказателното поле. Левски е отборът, който вдъхновява и множество футболисти от цялата страна. Левски е и отборът с най-дълбоки корени и традиция. Въпреки водещата си роля, въпреки своя статут не само на столичен, но и на най-популярен клуб, Левски е клубът, който десетилетия ражда своите таланти, той е клубът с най-добрата детско-юношеска школа в страната. Неговото име, история, футболни любимци и атмосфера са най-притегателните за децата. Левски не само черпи от своята школа, но тази школа има съзидателната сила да дава на българския футбол и едни от най-големите играчи в историята му, които обаче по една или друга причина не са успели да продължат изявите си на “Герена”. Достатъчно е да посочим, че юноши на Левски са Пешо Величков, Александър Шаламанов-Шами и Никола Цанев. Именно този неповторим, демократичен, свободен и горд дух, който носи футболният Левски, е в основата на желанието на комунистическата власт да унищожи и заличи отбора. Многократни са тези опити. И проявленията в тази посока са десетки и десетки. Може би най-крайният представител на комунистическата нетърпимост и - направо казано - омраза и желание за унищожение на Левски е Милко Балев - дясна ръка на Тодор Живков в последните години на диктаторското му управление. Балев е известен с “крилата фраза”: “Не всеки левскар е фашист, но всеки фашист е левскар”. Мнозина комунистически гаулайтери през цялото време на десетилетния съветски режим у нас наричат Левски “фашиския отбор”. Да, юноша на този “фашистки” отбор, играл две години с фланелката на първият тим на Левски, е и “живата торпила”, героят от защитата на София по време на Втората световна война – пилотът Димитър Списаревски. “Антифашистите” от компартията на няколко пъти се опитват да унищожат клуба, удряйки го в сърцевината - отнемайки името му. В края на 1949 Левски е прекръстен по сталински образец на Динамо. Това става непосредствено след като Левски след три епични финални мача печели Купата на съветската армия срещу новосъздадения отбор на комунистическатна власт - лит(*кс-етрополе (тогава с едно от многото си други имена). Така Левски прави дубъл, тъй като е и шампион без загубена среща. В края на 1949, с извършена тотална реорганизация на спортните клубове в страната - след преминаването им на производствено-териториален принцип - Левски е лишен и от основни свои футболисти като Валяка, Пачеджиев, Апостол Соколов. Въпреки това и през следващата 1950 Левски отново е шампион и отново прави дубъл като отново печели след три мача срещу лит(*кс-етрополе (тогава под името Народна войска) Купата на съветската армия. Този път мачовете от финала за Купата се играят на новопостроения стадион на лит(*кс-етрополе в Борисовата градина (наречена “Парк на свободата”). В същото време “народната власт” отнема клубния стадион на Левски, построен през 1934 в същата тази Борисовата градина до езерото Ариана. Игрището е разрушено и на негово място започва да се строи нов национален стадион – бъдещият “Васил Левски”. Още в първите дни след черната дата 9.9.1944 Левски дава и своите физически жертви – комунистите убиват вратаря Ради Мазников (32-годишен), както и бившите “сини” играчи Коста Жеков-Боруна (35-годишен) и Кирил Цветков (34-годишен). Любомир Стамболиев - избран в анкета на вестник ”Спорт” за най-популярния български футболист за 1942 г., както и Захари Радев са изключени от физкултурното движение, като първоначалната идея е правата им да бъдат отнети “завинаги”. Все пак след смъртта на Сталин името Левски отново е върнато на клуба. А от края на 50-те години пък Левски сформира своето легендарно нападение, което е в действие в продължение на десетилетие: Христо Илиев-Патрата, Теко Абаджиев, Жоро Соколов, Димитър Йорданов-Кукуша (впоследствие Георги Аспарухов), Сашо Костов. Този атакуващ екип остава запазена марка не само за ефективност, но и за артистичност, красота и разкрепостеност в играта. Левски безусловно е заслужил прозвището си “отбора на народа” – в смисъл на отборът, развличащ и даващ надежда и утеха на хората, живеещи под гнета на комунистическата диктатура. Алтернативният отбор, отборът с дух, атмосфера и ценности, влизащи не само в противоречие със законите на терористичния режим, но и уязвяващи и притесняващи дълбоко този режим. Неслучайно в самото начало на 1969 Левски е “арестуван”, като е обединен с отбора на МВР и Държавна сигурност – Спартак София. Името му съответно стана Левски-Спартак. Това е пряк резултат от Чешките събития от 1968 и страха на властниците от публиката на Левски - като най-масовата опозиционна сила в страната. Разбира се, тук става дума и за параноичен страх. Но са налице и поводите за страх, и за притеснения, и за бяс. Легендите и до наши дни разказват как по време на Световния младежки фестивал в София през лятото на 1968 чехословашката делегация на стадиона започва да скандира “Левски, Левски”, а публиката на “сините” й отвръща с възгласите “Дубчек, Дубчек”. През есента на същата година Левски унизява лит(*кс-етрополе с митичното 7:2, след което следва поредното запомнящо се шествие на привържениците на отбора до паметника на Апостола на свободата в центъра на София. Радио Белград пък съобщава: “Отборът на народа в България - Левски победи отбора на властта - лит(*кс-етрополе със 7-2”. Въпреки насилственото слагане на милиционеро-кадесарски пагони върху раменете на Левски, духът на Левски остава същият. Публиката скандира: “Левски беше силен, докато бе цивилен”, “И преди, и сега Левски значи свобода”. Текстът пък на един от най-популярните рефрени на “синята” публика (“България има много природни богатства...”) е написан от Борис Арсов – политически противник на режима, емигрирал впоследствие в Дания, където развива активна антикомунистическа дейност. За това той е отвлечен от Държавна сигурност и впоследствие е убит в килията си в Пазарджишкия затвор. През 1985 споменатият вече Милко Балев (известен и като “болен” привърженик на лит(*кс-етрополе) нанася един от най-тежките удари върху “синия” клуб. Към този момент Левски доминира в българското първенство, спечелил е втората си поредна шампионска титла, притежава млад, но, според мнозина, комплексно най-силния отбор в историята си, направил е запомнящи се мачове в евротурнирите, пред прага е на европейски пробив, неговите футболисти са гръбнакът на класиралия се за световните финали в Мексико’86 национален отбор, а помощник-треньор на представителния ни тим е старши-треньорът на “сините” Васил Методиев-Шпайдела. В същото време този Левски е победил и седем пъти поред лит(*кс-етрополе, като на вътрешната сцена e изместил на втори план този отбор на “армейците”, който вече е детронирал европейските шампиони Ливърпул и Нотингам. По инициатива на Милко Балев са наказани с лишаване от състезателни права “завинаги” четирима водещи футболисти на Левски – Борислав Михайлов, Пламен Николов, Емил Спасов и Емил Велев. Наско Сираков е отстранен за една година, както и Мирослав Байчев. “Завинаги” е изхвърлен от футбола и треньора Васил Методиев. Левски получава и новото си име – Витоша. Но клубът все пак печели нещо – губи формалната си връзка с Държавна сигурност. Под давлението на “балансьора” Тодор Живков и лит(*кс-етрополе претърпява – несравнимо по-малко – щети. В “червения лагер” най-сурово е наказанието на напълно неизвестния по това време 19-годишен Христо Стоичков – и той е изгонен “завинаги”. Изгонен е и треньорът Манол Манолов – голямо име в българския футбол. За една година извън терена остава и защитникът на “армейците” Васил Тинчев. В същото време скандалният съдия на двубоя за Купата на България между двата отбора, станал повод за разправата с Левски – Аспарух Ясенов (Ахмед Яшаров допреди “възродителния процес”), както и един от главните провокатори на терена - Георги Славков - изобщо не са наказани. Друг също основен провокатор - Костадин Янчев - получава най-малкото наказание - 3 месеца (просто защото няма как – има червен картон в мача). Именно в тази крещяща несправедливост се крие и умишлената показност на тази репресия срещу Левски. След една година играчите са реабилитирани, но са насени множество непоправими щети. В личен план най-тежката е може би за най-възрастния от наказаните футболисти - Емил Спасов, който за първия червен картон в кариерата си, трябва да плати със забраната да облече фланелката на Порто, с който има вече подписан 4-годишен договор и който отбор става европейски шампион 2 години по-късно. Трябва да се каже, че същият този сатрап Милко Калев Балев е човекът, който няколко години преди това изхвърля - наистина вече завинаги - от футболния терен един от любимците на “синята” публика през 70-те години – Кирил Миланов-Байко. За него публиката на Левски обаче тогава пее: “Върнете Киро Миланов – нашият любимец”. Същата тази публика никога, дори под ударите на милиционерските палки - и на самия “Герена”!, не скандира името Витоша (за разлика от феновете на лит(*кс-етрополе, скандирали новото си “име” Средец). По този начин Левски не само премина през 45-те години комунистически терор - изправен и със заслужен ореол на опозиционен, различен, свободен отбор, но излезе и още по-популярен и закален от това трагично време за България. Разбира се, илюзия е да се смята, че физическото оцеляване на клуба през този период в страна като България би било възможно и без подкрепата на някои висши партийни функционери - като Цола Драгойчева и Борис Велчев, например. След 10 ноември 1989 обаче и с “идеята Левски” в немалка степен се случи това, което се случи като цяло с българите и държавата им. Тогава, когато свободата нахлу и по тези земи, Левски - “отбора на народа” – вместо да се въздигне по-високо, падна. С него се разпореждаха еднолично - в лицето на Томас Лафчис, приватизираха го на безценица “свои хора”, прекъснаха трайно традицията отборът да се опира на своята детско-юношеско школа, позорно се изгавриха и не приеха на няколко пъти (по времето на Лафчис) обратно на “Герена” – Божидар Искренов – “синьото знаме” (както тогава го нарече спортният журналист Асен Спиридонов), на фланелките бяха поставени буквите на “борческа” групировка, най-популярният клуб стана инструмент и за правене на политически имидж и упражняване на влияние. И “синята” публика прие всичко това. Срещу някакви титли и някакви победи срещу лит(*кс-етрополе. Но по начина, по който го прие, излеждаше, че би го понесла дори и без титлите и победите. Сега, за 90-годишния си юбилей Левски остана без отличие. Но... се появи лъч светлина. Волю или неволю – но факт! В зловонното корупционно блато на следдесетоноемврийския български футбол Левски игра честно, когато мнозина, които не го обичат, го обвиняваха, че той - като “новопривилегирования” клуб - ще си изтъргува под масата шампионска купа за юбилея. Мачовете срещу Родопа, Черно море и Ботев Пловдив, естествено нямаха нищо общо с красив, артистичен, майсторски футбол – вече позабравената десетилетна марка на Левски. Тези мачове обаче имаха друга красота. Без която няма истински футбол, няма голям футбол. Няма и Левски. Честната игра! Тодор Янакиев |
|
| Автор: | Carthagen [ Сря Ное 23, 2005 4:01 pm ] |
| Заглавие: | |
Уникална статия!!! |
|
| Автор: | Андриян [ Чет Ное 24, 2005 5:33 pm ] |
| Заглавие: | |
Привет, Сини! Борето Арсов е митична Синя фигура - паметник трябва да му се вдигне на този велик Човек, а също както той е сътворил най-култовата песничка на Синята публика, така и настоящето Синьо поколение трябва да го увековечи с балада за Него... 8) |
|
| Автор: | BSG [ Чет Ное 24, 2005 8:46 pm ] |
| Заглавие: | |
Невероятна статия! Трябва да я препрочитаме периодично!
|
|
| Автор: | Semper_Fidelis [ Чет Ное 24, 2005 8:53 pm ] |
| Заглавие: | |
Ще я копна и нея на сайта с архива 8) |
|
| Автор: | Brannik [ Вто Дек 06, 2005 1:24 pm ] |
| Заглавие: | |
Чак сега я прочетох тази статия! Много е добра! 8) А ето че година по-късно вече сме поели отново по пътя с налагането на собствени кадри от ДЮШ! 8) |
|
| Страница 1 от 1 | Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ] |
| Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group https://www.phpbb.com/ |
|