Всички знаем човека, който виждаме преди всеки мач на Левски да жонглира като магьосник с футболна топка, облечен от глава до пети с екипът на любимият ни тим, шалче, синьо знаме и неизменната усмивка на лицето. Повечето сме запознати с факта, че продава картофи на околовръстното при разклона за Бистрица. Виждали сме го стотици пъти минавайки от там в забързаното ни ежедневие. Но аз знаех само толкова. И ме беше срам от това. Какъв е? Защо е там? Някой луд човек ли е? Новината за побоя над него силно ме разтрои. От една страна освирепях срещу толкова ниско падналите хора, посегнали му безпричинно, а от друга ми стана много тъжно за човека. Вчера преди мача ни с лит(*кс-етрополе, нещо радостно трепна у мен, когато го видях жив и здрав да жонглира и забавлява публиката ни, както винаги го е правил преди всяка среща на любимият ни тим. И днес вместо да отида на поредният обяд с колегите, запалих колата и се качих до околовръстното. Качих се, защото исках да разбера що за човек е той - ВАНКАТА.
Заварих го така, точно както и очаквах. Седнал в раздрънканият стар москвич, изпълнен с разпилени навсякъде в него символи, сувенири и изрезки свързани с Левски. Със захабеният от носене екип на отборът ни. С часовникът Q&Q с емблемата на Левски. И с вечната си усмивка. Чувалчетата с картофи си стояха пред него чакайки някой случаен купувач. Поздравих го и се извиних, че не съм спрял за да купувам а да си побъбрим просто. Погледа му грейна, все едно бях поръчал един тон от картофите му. И 20-те минути прекарани с него ме накараха да се замисля за много неща. Ей там, на околовръстното, край прахоляка на стотиците преминавщи коли и камиони подпряни на приятелска раздумка, двама човека нямащи нищо общо един с друг - аз, работещият в хубавата голяма фирма, прекарващ по 12 часа пред компютъра и той от един съвсем друг свят. Обединени обаче от нещо, което премахваше всякакви разлики - обичта към любимият отбор.
Порази ме вътрешното уважение към себе си, което има този човек. Разказа ми, колко неловко и обидно се е почувствал, когато някакви хора са му донесли полумухлясала мусака, за да не "умрял от глад". И колко горд беше, че изкарва колкото и малко да са паричките си с честен труд. И каквото изкара го дава, за да може да пътува, когато средствата му позволяват с отборът на сърцето му. С нашият Левски. За да е там пред стадиона преди мача и да радва публиката с жонгльорските си умения. Разказа ми, как 51 минути без да спира е жоглирал главички не оставяйки топката да падне на земята. И колко километра е правил движейки се пак същото.
Разказа ми и за случката от преди 2 дни. Как спрели колите и го повалили на земята овъргаляйки го в прахта. Ей така, без никаква причина. Как разсипали по платното чувалчетата му с картофи. Каза, че явно, когато Перник имат мач навън, навярно не е добре да стои там облечен с екип на Левски. Огледах се наоколо. Не съм убеден, че видях нещо различно от поостарели тениски на Левски. Порази ме добротата му. Този човек, не каза една лоша дума, една обида по адрес на хората, причинили му това онзи ден. Беше приел, че се е случило. Беше приел с присъщата му доброта, че има и такива лоши хора. И се усмихваше. Запитах се, що за човек съм аз, който след като прочетох, че има бит фен на Левски и това е той, едва ли не копнеех да имам шанса за саморазправа с тези хора. А той се усмихваше с лека тъга в очите. Не търсеше по никакъв начин реванш, не хулеше и кълнеше. Просто се чудеше, дали е добра идея да е в такива дни с любимата тениска. А на мен ми идваше да крещя. Не вярвах, че може да има такава доброта и такова голямо сърце. В един човек превърнал се почти в символ на нашият Левски. И се почувствах горд. Почувствах се пречистен от допира с такава широко скроена душа. С такава човещина.
Нека сега в четвъртък преди мача с Калмар, просто който се сети като го види на или пред стадиона, да мине и да му стисне ръката. Този човек за това живее. За любимият си Левски и за обичта и уважението на феновете му. И ги заслужава толкова много. А не като преди мача с лит(*кс-етрополе наши подпийнали фенове подпряни на него да му обясняват как ще подпалят Перник с газ. Този човек не иска да пали Перник. Не иска никому злина да стори. Той иска единствено човещината, усмивките и уважението ни. И няма нещо, което да го направи по-щастлив. Ванката, отдавна е в Европа. Поведение, каквото навярно на всички ни се иска да има на мачовете. Щастливи фенове, водени от обичта към собственият си а не от омразата към противниковият отбор. Прощаващи грешките на собствените си футболисти и радвайки им се от все сърце на успехите а не на неуспехите на съперниците им.
На тръгване ми стисна ръката широко усмихнат и каза: "Ами ето ... това съм аз." И целуна емблемата на Левски на тениската си. През цялото време, никоя от стотиците преминаващи от там коли и камиони не спря да си купи от картофите му, но не минаваше и минута, някой прозорец да не се отвори в движение и от вътре да прозвучи "САМО ЛЕВСКИ!" а Ванката с гордо вдигната във въздуха за поздрав ръка и с усмивка на уста да не отвърне: "САМО ЛЕВСКИ!"
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
Много се зарадвах като го видях, че е добре, макар че вече ми бяха казали... 
,благ човек,който всеки го познава.Много е гот че се сетихте за него,та макар и при лош повод,ама я ми кажете,в други теми пишеха покемони-стръвници,ако не се съблече,ще му се карате ли 
