Загуба на точки, победа на духа!

Четвъртък вечер. Мачът Левски – Лил тъкмо е завършил. Завършил е драматично, с автогол на едно момче от Казанлък. Иво Иванов. Левскарите са изпопадали на терена. Тъжно им е. Гадно им е. Плачат. Най-много плаче Иво. В момент на афект определена част от публиката е готова да прожектира филма „Момчето си отива”. Изведнъж сектор А започва да скандира „Иво, Иво!”, призивът се поема от целия стадион. Публиката изпълни отново стадиона, подкрепи отбора си, радва се, ядосва се, а накрая постъпи по възможно най-човешкия начин. Вдигна на крака (и в буквалния смисъл) съгрешилия Иво и му вля нови сили. Да, Иво сигурно не е някакъв суперкласен централен защитник, но е сигурно и друго – Иво ще изхаби и последната си капка пот, но ще се опита да докаже, че заслужава своето място на „Герена”. Че грешката му е била случайна и че момчето, дошло от Стара Загора, заслужава друга съдба. Знам, че всичко това ви звучи прекалено клиширано, но колкото и банално да звучат именно клишетата и заучените фрази понякога са най-вярни. „Признатият грях” на Иво е наистина „половин грях”, доказаха го хилядите, които започнаха да викат „Иво, Иво”, защото както се казва – „ не е важно колко хора има по света, а колко човеци”. Вчера стадион Георги Аспарухов не бе изпълнен от левскари, от сини фенове, от ултраси, а от човеци, които постъпиха по възможно най-човешкия начин – лесно е да закопаеш този, който е направил грешка, да го съсипеш, да му теглиш една майна, псувня, да го пратиш по дяволите. Трудно е да му подадеш ръка, да го издърпаш от блатото. Снощи на „Герена” десетките хиляди извадиха Иво от калта, от хулите, които при обратния сценарий щяха да го залеят. И не знам защо имам чувството, че той ще й се отблагодари заради дадения шанс и ще направи наистина всичко по силите си, за да го стори. Може и да не стане, може би Иво ще направи още грешки и ще си замине немил-недраг от стадион „Георги Аспарухов”, но на „синия” стадион ще остане споменът за онази човешка постъпка на привържениците.
Винаги ще се намерят и тези, за които сълзите на Иво са просто параван. „Тоя пък кво се прави, че му пука като плаче. Дреме му на шапката..” Не е вярно. Ако има нещо, от което може да се разбере, че човек е искрен, то това са сълзите. От радост или от мъка – няма значение. Сълзите олицетворяват целия спектър от емоции, които може да изживее един човек. Човек като Иво. Човек като всеки от онези, които викаха: „Иво, Иво”.

Ох, мамка му, дори не мога да се израдвам на тези великолепни снимки.
Като ги гледам и ми става още по-кофти, че не спечелихме мача снощи