Не мога да не споделя точно този разказ в точно този форум.
Заслужава си.
Цитат:
Брутално
„Това е фристайл, тъпа мършо.”
Гошо от „Почивка”
Сега веднъж един човек отишъл на мол. В мола човекът прекарал порядъчно добре, но прекалил с фаст-фуда и получил много силен запек. Три дни не срал след това, издул се като Ада, потта му замирисала на мърша. Бре, какво да сторя, мислел си човекът и вечерта на третия ден взел разхлабително.
Сутринта на четвъртия ден (било вторник и, естествено, валяло) разхлабителното все още не било прокарало нашия човек, но се наложило, без да е ходил до тоалетна, да се качи на автобуса София – Варна, за да иде да свърши една работа там с едни имоти в морската столица. Лоша идея: още преди Ябланица му се присрало като да си ебе майката. Попитал, там, стюардесата, нали ще се спира на Севлиево и тя му отговорила не няма сега има промяна в плана и спираме чак на Шумен за 15 минути други спирки по пътя няма. Е как така, зачудил се човекът, как 6 часа - без спирка и преди последните 30 километра – чак тогава почивка, къде е логиката, еми никъде не е логиката, скастрила го стюардесата и се отдалчила грациозно между автобусните седалки, оставяйки го на произвола на съдбата.
Човекът решил твърдо да издържи до Шумен и да не се подлага нито на унижението да се насере в рейса, нито на унижението да моли шофьора да наруши строгия си план за действие и да спира за почивка преди Шумен. Едно е да решиш такова нещо и съвсем друго да се противопоставиш на кошмара в ректума си, опирайки се единствено на един нищо и никакъв, немощен анус. Тридневното ако клокочело и кипяло в зеленикава, болезнена пяна сякаш във всички посоки, сякаш на нашия човек му се серяло не само в дебелото черво, но и в тънките черва по-нагоре, през дробовете, през сърцето, чак през мозъка му се серяло на пича.
Превит на две на седалката си, човекът стиска зъби и очи и вътрешно отмерва времето до освобожеднието. Ала всеки път, когато му се стори, че са изминали вече десет минути, отваря очи и вижда – е, къде е логиката – пак същия мръсен, гаден завой някъде между Севлиево и Угърчин, от половин час ли сме на един завой, ебаси, какво става... И сетне още и още, завои, завои ad infinitum, д’еба майка им д’еба.
На входа на старата столица Велико Търново усети, че врящото говно потича вътре в крачола му и че край. В позора има облекчение, помисли си, позор, срам, няма вече никакво значение, достатъчно е просто болката отзад да спре. Попипа се – не било потекло говно – просто нервен тремор закачливо протичва по бедрото му, напрежението, все пак, е срвъхчовешко. Косата му бе напълно мокра от пот, погледът му – мъгла от ужас, мъгла от зверско усилие.
Ето я и табелата за Града. На входа на Шумен обаче има жестоко задръстване. Колона от автомобили чака да влезе в центъра. Явно спирката за почивка е някъде вътре во това неподозирано голямо сити, а не в покрайнините му. Нашият човек изтичва отпред при шофьора и фалцетно приплакава КОЛКО ОЩЕ оства до почивката. Ами сам виждате колко е задръстено, десет петнайсе минути някъде. В нашия човек нещо се пропуква. Нашия човек има чувството, че след части от секундата от слъзните му канали ще бликнат сълзи от лайна. Шофьорът обаче и той душа носи, и той черва под сърцето си къта – в очите на насиращия се пътник той прочита всичко, не му трябват молби и увещания – спира след 50 метра край голяма, дъхава безниностанция, червена една такава и кротко казва вървете, вървете, не се мъчете повече, ние ще ви чакаме тук. Ама как така, 50 пътници и цял рейс мене ще чакат, ако трябва, ще устискам до почивката? Вървете, вървете, човещинка все пак е. Пътниците, отпървом от по-първите седлаки, сетне и от другите разбират за какво е спирането и започват да гледат с разбиране. Човекът, колкото и да е на зор, се колебае, колебливо оглежда спътниците си. Но всичко е наред – никой не го гледа както се гледа някой тъп дрисльо. Напротив - сякаш още малко и целият автобус вкупом ще заскандира „Върви сери, човече, няма проблем от наша страна!”.
Позасрамен, но щастлив, нащият човек излита от рейса и влита в безнинозтанцията. Вътре има една унила селска кифла която в секундата, в която го вижда, небрежно му подхвърля, че тоалетната не работи. Ама как така, не работи – еми така. Ама поне не е ли отключена? Еми не е, заключена е. Леле какъв е контрастът между лицето на селската кифла - тъповато безразличие и, от друга страна - физиономията на нашия чоек – събирателен образ на преебания стрдалец от първия ден на Историята до сега – от пещерния човек, през Ян Хус, до Майкъл Джексън. Един умира, бейби, друг му го завира. Но вие не разбирате ли че СЕ НАСИРАМ, КРАЙНААКВАМСЕ, НЕРАЗБИРАТЕЛИ?!?!?!? На чужд гръб и сто тояги са малко – ми излезте от там отзад и ще видите един стадион. Прескочете през оградата на стадиона и действайте – сега през деня там няма никой...
Пича излита изотзад на бензиностанцията и ясно вижда (тук, на север, Слънцето прижуря безпощадно, август е и изобщо не вали) вижда, че оградата на стадиона е върху висок насип и самата тя е доволно висока. Усеща две неща – 1) че до оградта има още десет невъзможни метра и че ако рече да прескача оградата ще се насере отгоре й, разкрачен върху шиповете й и увиснал под синьото небе и 2) че вече се насира без майтап, лайната този път не са мираж на нервната система, ами си излизат вече като пичове от гъза му. Една секунда преди големия взрив да го разпори, успява да си свали гащите и да кленкне там, на окосената полянака на бензиностанцията, между цистерна за газ, пръскачка за трева и повяхнал, тъжен кестен и тогава – пУдррзжшшш! – отначало експлозията на подотисканите зли газове, а сетне около 3 килограма лайна, които с яростен рев се хвърлят на земята.
Клекнал, бърше се с ръка – то е почти чисто, всичко е било почти течно и е изхвърчало с такава скорост, че няма как да е зацапало много. Бърше се с ръка, поглежда вляво, в посоката на автобуса, вероятно се чудят до кога ще се бавя, мисли си, не, не, еби му майката, само това не – не се чудят ни най малко. Не е преценил (а нима можеше) правилното място, смятал е, че пътят и паркираният автобус са скрити зад безниностанцията, но те не са. Почти всичките му спътници са залепили потресени лица о запотените прозорци, наблюдават го и сякаш никога няма да се възстановят от видяното.
Е, сега вече си еба майкта, мисли си, но както е казал Гошо от Почивка, мисли си, „ако животът беше хубав нямаше да започва с плач”. Няма никакъв път за отстъпление – всичките му служебни книжа са в автобуса и няма как да избяга – ужас-неужас, не може да хукне в обратната посока и да се запилее из Шумен до по-подходящ момент за напускане на града – не може, трябва до половин час най-късно да бъде във Варна, градът с най-огромните моловете на света, защото има неотложна бизнес-среща с едни други брокери на недвижими имоти.
Не ни питайте как го гледаха в рейса през остатъка на пътуването, не ни молете да ви разказваме неописуемия му срам – това е фристайл.
След това мегазлополучно пътуване нашият човек си извадил една много важна поука – никога да не взима разхлабително, колкото и да е запечен - Светът е пълен с места, в които няма тоалетни и не може да се сере! Хубаво де, обаче скоро след като се върнал от Варна на нашия човек отново ужасно много му се приходило на мол и така и направил – отишъл. В мола пак, човещинка е, няма как – преял с фаст-фуд и го хванал нечовешки запек. Три дена не срал: навсякъде почнали да му се привиждат гарвани. Писнало му и решил отново да вземе разхлабително. Само че този път, преди да направи необратимата крачка, седнал и изчислил всичко до най-малката подробност ето така: дори и да не ме е прокарало до сутринта, мислел си, от нас до метростанция „Жулио Кюри” е 2 минути пеш. В метростанцията няма тоалетна, нито в самата мотриса, но от „Жулио Кюри” до „Стадион Васил Левски” е само 4 минути и 20 секунди – на хуй ако ще да ме въртят, 4 минути и 20 секунди няма как да не издържа. Дори и да ми се присере в метрото, от „Васил Левски” до бившата ми служба на ъгъла на „Графа” и „Евлоги Георгиев” са 30 секунди бърз ход максимум – бившите ми колеги все ще ме пуснат в офиса колкото да се изсера, хора сме все пак. Ако до стария ми офис още не ми се е присрало, няма проблем – от там до новия ми офис на Попа са две-две и половина минути бърз ход, не повече. А в новия офис, разбира се, има цели два клозета, а сме само трима колеги, нереално е да са заети и двата, особено предвид, че в 9.00 само аз съм в офиса, другите още закъснават, точат се до към 9.20.”
И тогава изпи рзхлабителното и легна да спи.
На другата сутрин се покани в кенефа си но нищо не излезе – запекът беше още факт. В 8.40 излезе от къщи и в 8.43 хвана мотрисата от „Жулио Кюри”. И в метрото не му се присра. В 8.47 слезе на станция „Васил Левски”. В 8.49 стигна до ъгъла на „Графа” и „Евлоги” без все още да му се е присрало. В 8.53 отключи офиса си, влезе, седна на бюрото си и въздъхна с облегчение – всичко мина гладко.
В 8.55 най-сетне му се присра – почувства познатия взрив да набъбва с бясна скорост. Горд от себе си, стана от бюрото и се отправи към клозета.
Преди още да е излязъл от стаята, в 8 часа, 55 минути и 24 секунди прозорецът на стаята му се разби и в нея влетя летяща чиния с размерите на масичка за кафе.
Летящата чиния кацна на пода и от нея излязоха двама въоръжени извънземни, големи колкото малки бутилки от бира, 330 милилитра и му казаха:
- Идваш с нас. Взимаме те за изследвания на нашата планета Кхуъл. Ако всичко мине нормално, след това ще завладеем планетата Земя и ще те сложим тебе да си министър-председател на Земята да царуваш от наше име.
- Ами мерси, ама точно сега имам една работа да върша и не мога да тръгна с вас.
- А, не, идваш, идваш – решително пристъпиха към него извънземните.
Усети, че му остват 10 секунди докато се насере и каза:
- Е, обаче няма как да ме вземете – вижте колко ви е малка летящата чиния!
- Има как, има – казаха извънземните, насочиха оръжията си към него, направиха „бжъц” с тях си и – хоп – смалиха нашия човек до големината на малка бутилка бира, 330 милилитра. След което го натикаха в летящата чиния и излетяха обратно към своята планета Кхуъл.
Миг след като се издигнаха в синьото небе, миг преди да се насере нашият човек попита извънземните си похитители:
- Добра, пичове, а има ли тоалетна тука в тая летяща чиния?
А извънземните му отговориха:
- Не.
Радослав Парушев